Ник също се премести на дивана от другата страна на Бетина. Пайуакет моментално скочи в скута му, нагласи се и взе да мърка, а Бетина прегърна Сара и я притисна към себе си.
— А ти как си?
Сара се поколеба, после кимна:
— Добре съм. Аз… аз обичам семейството си. Искам да кажа, че обичах мама и не съм спряла да обичам и татко. И то истински. Мама беше страхотно добра, а и татко също, независимо какво приказват за него. Обаче… — Тук Сара се позапъна, а в очите ѝ блеснаха сълзи: — Не знам… откакто те срещнах и дойдох тук, при теб, почнах да се чувствам… не знам как да го кажа… да се чувствам другояче. Като че мястото ми е тук. — И най-после погледна Бетина в очите: — И сигурно е така, как мислиш?
Бетина я прегърна и с другата си ръка:
— Несъмнено — прошепна.
— И какво ще стане сега? — попита Ник. — Имам предвид, какво ще стане с всички нас?
— Нямам представа — сви рамене Бетина. Но за пръв път от години насам не изпитвам никакъв страх. Ни най-малко. — Изгледа първо Ник, после и Сара. — Според мен и вие няма от какво да се боите. — Вятърът отвън внезапно изви и осветлението примига, угасна, но толкова бързо се възстанови, че те почти не го забелязаха. — Видяхте ли? — рече Бетина и се пресегна да стисне ръката на Ник. — Къщата се грижи за нас.
Тримата останаха да седят смълчани в стария дом, насред бушуващата навън виелица, в очакване на онова, което им предстои, свързани взаимно от миналото и свързани взаимно от съдбата.
А освен това, обвързани и от нещо друго, което, изглежда, никога нямаше напълно да проумеят.
* * *
Дан Уест спря на паркинга на клиниката, но не слезе веднага от колата. Остана да седи неподвижен, да си наложи да влезе наново в ролята си на шеф на уоруикската полиция. Не успяваше. За разлика от всички други вечери, когато му се налагаше да изслушва чужди показания, днес щеше да стане дума за сина му — за собствения му син, — така че Тифани Гарви да му мисли какви ще ги приказва. Не изключваше възможността самата Тифани да е причинила катастрофата: един Бог знае какви ги е вършела, докато Конър се е мъчел да кара внимателно по онзи тесен черен път сред снежната буря.
И какво е можел да направи Конър в такъв случай? Да я отблъсне ли? Макар и едва навършил годините за шофьорска книжка, Конър си беше мъжкар, а кой мъжкар ще отстрани една женска, когато иска да му…
Тя е виновна! Това е истината: тя е причинила смъртта на сина му, а сега кой знае какво ще измисли, за да отърве кожата си.
Вдигна яката на палтото си, слезе от колата и тръгна право срещу бръснещия вятър, който брулеше лицето и ръцете му. Свил се против студа, Уест стигна забързан до входа за спешни случаи и влезе в клиниката през голямата плъзгаща се врата.
В чакалнята Мич Гарви, с Анджи и Зак от двете му страни, бяха коленичили в единия ъгъл и се молеха. Е, ако предположенията му се окажеха верни, щяха да имат сериозен повод за молитвите си!
Още с влизането му Мич рипна на нозе, съзрял гневния му поглед.
— Окей! Къде е тя? — изстреля въпроса си Уест.
— Там — посочи с глава Мич завесата. — В момента лекарят е при нея.
Дан Уест се извърна към сестрата на рецепцията, която се беше изправила:
— Сега ще кажа на доктор Нелсън, че си дошъл, Дан — рече и се пъхна зад завесата.
Само след миг я дръпна настрана и даде знак на Дан да се приближи. Тифани Гарви лежеше на подвижна носилка с изпонаранено и подуто лице. Рон Нелсън, завършил гимназията заедно с Дан Уест, преди да замине да следва в колеж, а след това — и медицина, не откъсваше очи от датчиците.
— Здрасти, Рон — каза Дан, впил поглед в раненото момиче. — Ще мога ли да ѝ задам някой и друг въпрос?
— Да я питаш може — рече Нелсън. — Но така, както ту е в съзнание, ту не е, не знам доколко тя ще може да ти отговори. Опитай все пак.
Усетил застаналите зад гърба му Мич и Анджи Гарви, Дан се приближи към главата на болната.
— Тифани? Чуваш ли ме, Тифани?
Тя открехна клепачи, опита се за секунда-две да фокусира, после пак ги отпусна.
— На успокоителни ли е? — обърна се Дан към лекаря. Нямаше смисъл да я разпитва, ако са я наблъскали със седативи — щеше да му наговори само куп безсмислици.
— Изключено — успокои го Нелсън. — При контузии на главата първо трябва да се убедим, че знаем какво точно ѝ има, и чак тогава.
Дан кимна.
— Тифани? Аз съм Дан Уест. Бащата на Конър. Можеш ли да ми кажеш какво стана тази вечер? — Миглите ѝ потрепнаха и челото ѝ леко се смръщи, но не му отговори. — За нещастния случай на пътя те питам — настоя Дан. — Помниш ли какво стана?