Най-после Тифани успя да отвори очи, примига, после ги присви срещу силната светлина. И видя баща си, застанал до краката ѝ.
— Опитаха се да ни убият — изрече със слаб и прегракнал глас. Помъчи се да се изкашля, но не успя съвсем, след което повтори казаното: — Опитаха се да ни убият.
— Кои? — попита Дан. Какви ги приказва това момиче? Нали Харви Милър твърдеше, че нямало замесена друга кола?
— Сара — изохка Тифани. — Сара Крейн и Ник Дънигън.
Дан Уест присви очи. Какво пък са търсели Сара Крейн и синът на Дънигън точно там? Има ли някой, който да не знае какво правят там дечурлигата? Та нали и те с Андреа ходеха там, преди да се оженят. Но чак пък онова куцото и оня, дето всички знаеха, че е откачен? Момичето явно говореше врели-некипели.
Лъже. За да опази себе си.
— Добре де, Тифани. — Дан полагаше максимални усилия да не издаде нито подозренията си, нито нарастващия му гняв. — По какъв начин са могли тия двамата да искат да ви убият, а?
Погледът на Тифани срещна този на шерифа:
— В-видяха ни при езерото — запъна се. — П-после са ни… проследили… и… запалиха… пътя.
Дан буквално побесня. Тая съвсем е превъртяла. Как така ще запалят пътя?
Станалото — станало. С всяка изминала секунда — той се убеждаваше, че му е ясно какво точно е станало. Но тая хлапачка толкова ли не може да измисли нещо по-убедително? Само че като я погледна, тя не отбягна погледа му, както правят младите, когато се мъчат да те излъжат. Едва на много по-голяма възраст се научаваха да мамят, без да им трепне окото.
— Наистина. Запалиха пътя. Ако не ми вярвате, питайте Конър.
Като чу името на сина си, Дан се сепна, а Тифани мигновено разчете реакцията му и очите ѝ се разшириха:
— О, не — прошепна. — О, божичко… не… — Очите ѝ се напълниха със сълзи, та дори обзетият от бяс Дан проумя, че не само не е знаела за смъртта на Конър, а и наистина е разчитала той да потвърди думите ѝ.
— Достатъчно — намеси се Рон Нелсън, готов да застане между пациентката си и шерифа.
Дан кимна, погледна още веднъж — най-проницателно — Тифани, която вече ридаеше в обятията на майка си, и излезе през завесата в чакалнята.
Бесът му вече бе придобил размерите на цунами и усети как кръвта му закипя, като си спомни какво разправяха не само Конър, но и Сара и Ник, след разпарянето на корема на кучето му. Историята с кучето можеше и да им се е разминала, но ако Сара Крейн и Ник Дънигън са били причина за смъртта на Конър — жестоко ще си платят. Дан ще им го гарантира, та ако ще това да е последното нещо, което ще направи на този свят.
— Знаех си аз! — изсъска Анджи Гарви в следващата секунда, когато и тя излезе в чакалнята, следвана от своя съпруг. — Знаех си, че онова момиче е изчадие на дявола! Че е инструмент на Сатаната! И не само тя!
Дан вече вървеше към патрулката.
— Стой при сестра си — заповяда Анджи на Зак и затегли Мич за ръката по петите на Дан Уест. — Тръгвай с мен.
Издърпа го през виелицата до служебната кола на Дан, отвори задната врата и седна.
— И двамата са у Бетина Филипс, Дан — обяви, цялата разтреперана от яд. — Убедена съм. И ще трябва да предприемеш нещо по отношение на тази жена. Тя всички ще ни съсипе! Но защо? Какво толкова сме ѝ направили, за Бога?
Но Дан я слушаше само с половин ухо. Самият той беше сигурен, че Сара и Ник са точно там — в „Шътърс“. Включи на скорост и потегли с мръсна газ. Чистачките едва насмогваха на снега по предното стъкло, но Дан не вдигаше подметка от педала за газта, с всяка секунда ставаше все по-бесен, та когато стигнаха до началото на автомобилната алея, извеждаща по хълма до „Шътърс“, вече не беше шерифът на Уоруик.
Беше баща, тръгнал да мъсти за смъртта на сина си.
Лично той ще убие Ник и Сара.
Още тази вечер.
И никой няма да го вини.
Секунди по-късно, или поне така му се стори, колата вече се носеше лудо нагоре по хълма.
Дан наби спирачките и фаровете му очертаха масивната сграда, изглеждаща още по-внушителна сред вихрещия се сняг. Слезе от колата и се запъти към входната врата, с Анджи и Мич по петите му.
За всички тях бе настъпил часът за разплата.
* * *
Не успя и да посегне към чукалото, когато тежката дъбова врата се отвори и вятърът моментално навя сняг във фоайето и в просторната галерия зад него. Осветлението се засили, после помръкна и отнякъде дълбоко в старата каменна постройка се разнесе тътен, но тъй тих, че шерифът почти не му обърна внимание.
Тласкан от изгарящия го гняв, Дан влезе заедно с вихрещия се сняг. Очите му пареха от студа, зрението му беше размазано, а ушите му почти бяха оглушали от бурята.