— Окей — каза пазачът с ръчния скенер. — Продължавайте.
Сара пак нарами раницата и влезе подир Кейт в нещо с вид на занемарен училищен стол.
Около дузина кръгли маси с по четири и повече пластмасови столове край всяка, седяха дузина мъже. Сара облиза притеснено долната си устна и с разтуптяно сърце взе да оглежда лицата им, да търсиш баща си.
В ъгъла се изправи висок слаб мъж и им помаха неуверено с ръка, макар на Сара да ѝ се стори, че всъщност маха другиму. Чак тогава осъзна, че това е баща ѝ, но той така се беше променил, че едва го позна.
Главата му бе гола, остригана нула номер.
И беше страшно отслабнал, откакто за последно го беше видяла.
И лицето му бе по-бледо и по-изпито.
— Т-т-татко? — заекна. Но като чу гласа ѝ, погледът на бащата буквално грейна и тя се втурна към него, без да обръща внимание на болката в хълбока и крака.
Ед Крейн я сграби и я вдигна нависоко в мечешка прегръдка и за пръв път от няколко месеца Сара изведнъж се почувства сигурна.
Сигурна. Спокойна. В безопасност.
И обичана.
— Физическите контакти са забранени — напомни ѝ някакъв надзирател, при което краткият ѝ миг на сигурност рухна пред ужасната реалност на онова, което се беше случило.
— Извинявай — прошепна баща ѝ и я пусна внимателно на пода. Задържа я да запази равновесие, после я отведе до един от столовете и седна до нея толкова близо, че пръстите им почти се докосваха, но не съвсем, за да не предизвикат нова забележка от охраната.
— Благодаря, задето доведохте момиченцето ми — каза Ед на присъединилата се към тях Кейт Уилямс.
— Съжалявам, че не можа да стане по-скоро — отвърна Кейт. — Но рехаби…
— Кейт е направо чудесна — намеси се Сара в желанието си да не похаби в приказки за нейните страдания и една секунда от малкото полагащо им се време заедно. Понечи да пъхне длан под бащината, но се възпря в последния момент, тъй като в главата ѝ отекна предупреждението на пазача. Едва тогава забеляза щампата „ЗАТВОРНИК“ върху ризата му и очите ѝ се наляха със сълзи.
— Недей, миличко — прошепна задавено Ед Крейн. — Всичко ще се… — Но гласът му не издържа и той не успя да си довърши изречението.
— Ще се оправя — продължи да се бори със сълзите си Сара. — Само че… — тук нейният глас се пречупи, та тя бързо бръкна в раницата и извади оттам навит на руло лист. — Направих това за теб, докато се учех пак да ходя — рече и го подаде на баща си, а един от охраната се приближи да види какво става.
— Това, че те виждам, ми е предостатъчно — каза Ед. — Как ти е кракът? Много ли те боли?
— По малко — призна си Сара, а в това време баща ѝ разви листа.
— Бележи сериозен напредък — намеси се Кейт, явно забелязала мъката на Ед Крейн от онова, което беше причинил на дъщеря си. — Вече окончателно захвърли патериците.
Но Ед беше престанал да я слуша и бе вперил поглед в разстланата върху масата картина. Изображението беше на Сара, а в очите ѝ грееше усмивка, някаква вътрешна светлина, която дори дебелите черти на въглена не успяваха да скрият.
— Много… много е красива — прошепна Ед.
— Гледах се в огледалото, затова всичко ми е наопаки — каза Сара, но Ед само завъртя глава.
— Не забелязвам такова нещо. Приликата е пълна. — И извърна рисунката към Кейт. — Вие видели ли сте я?
Кейт кимна, без нищо да каже.
— Одрала си кожата на майка си. — Ед плахо пипна с пръст лявата буза на рисунката, точно както в спомените на Сара бе докосвал майка ѝ навремето, когато… навремето, когато…
Когато всичко им беше наред, майка им не беше почнала да боледува, баща ѝ си попийваше само от време на време и… Престани! заповяда си сама Сара. Стига си ревала и си се самосъжалявала!
— Благодаря ти, обич моя — чу тя как каза баща ѝ и се отърси от мислите, които я бяха обзели. — И на вас съм ви безкрайно благодарен, госпожице Уилямс.
— Наричайте ме Кейт — каза служителката от „Социални грижи“. Забеляза, че и бащата, и дъщерята не желаят да дадат воля на напълнилите очите им сълзи, и реши да смени темата:
— Успяхме да намерим тук, в Уоруик, семейство, в което Сара да живее. Те…
— Какво ще кажеш, а? — възкликна Сара, възползвайки се мигновено от дадената ѝ от Кейт възможност. — Имат момиче на моите години и момче, което е с две години по-голямо. Така че ще мога редовно да ти идвам на свиждане! — Видя ужасната мъка, която изби по лицето на баща ѝ, макар и само за част от секундата, но и тя ѝ стигна да си даде сметка колко силно съжаляваше той за всичките мъки, които ѝ беше причинил. — Ще ти… ще ти нарисувам още картини — предложи му, като в същото време се чудеше какво друго… какво друго… би го накарало да се почувства по-добре, но си даваше и сметка, че няма такова нещо.