— Бетина Филипс! — изрева Дан. — Знам, че си тук и че ония деца са при теб!
Чу приглушен вик зад гърба си, но не можа да разчлени думите, както и не виждаше ясно вътрешността на къщата. Направи още една крачка напред и изведнъж чу кучешки вой — воят на голямо куче, който заглушаваше воя на вятъра. После щипещата мъгла около него се проясни и той го видя.
Кинг! Неговият Кинг! А само на няколко крачки зад него беше Конър, който му крещеше: „Давай, Кинг! Дръж!“ За миг Дан успя да мерне и Ник Дънигън и Сара Крейн, но после всичко се промени и кучето — собственото му куче — се нахвърли върху самия него! С разтворена паст, с оголени зъби, от които се стичаха лиги, кучето летеше право насреща му. Дан направи по инстинкт крачка назад и чу как някаква врата се затвори с трясък зад гърба му.
— Какво ти стана? — чу истеричния глас на Анджи Гарви. — Защо…
Но Дан Уест беше престанал да я слуша. Цялото му внимание беше съсредоточено в кучето, приготвило се да скочи в последна атака. С тази разлика, че към Дан се носеше не немската овчарка, която беше отгледал от бебе, а ротвайлер, и то — най-големият ротвайлер, който Дан беше виждал през живота си.
И бесът на Дан мигновено се превърна в първичен страх.
Очите им се срещнаха и двамата се пронизаха взаимно с погледи.
Спокойно, рече си Дан. Това насреща ти е куче — най-обикновено куче.
Макар отсега да му беше ясно, че не е обикновено куче, а звяр, излъчващ сатанинска злоба, с пламнали от жестокост очи и с неземен вой, който изригваше от гърлото му. Животното се бе снишило за своя последен скок. С крайчеца на окото си Дан мярна отворена врата. Без да се замисли накъде може да води, се извърна и хукна през нея. Усети във врата си дъха на звяра и чу как челюстите му изщракаха там, където се беше намирало лицето му само преди частица от секундата.
Дан се хвърли през вратата и с падането си се извърна да я затвори зад себе си.
Ръката му докосна дръжката и всички мускули в тялото му се свиха едновременно, сякаш го бе ударил ток с напрежение хиляда волта.
Вратата остана отворена и атакуващият звяр летеше към него.
Дан вдигна ръка да опази лицето си и само след миг усети как прогарящата го болка се разнесе от дланта към рамото му, а тежестта на огромното животно го отхвърли назад.
Вратата се затвори с все сила, без никой да я докосне. Поне Дан не видя такова нещо. Изпищя, опита се да измъкне ръката си от челюстите на звяра, но захапката му беше мощна, та на Дан му се наложи да се бие с помощта на двата си крака и едната си свободна ръка.
Ударите му обаче попадаха в някакво празно пространство. Усещаше, че го е захапало чудовище, което виждаше, чуваше и усещаше, но изобщо не можеше да го докосне.
В един момент животното го пусна и той рухна на пода, но само след миг пак изви от болка, когато челюстите го стиснаха за гърлото и взеха да разкъсват плътта.
— Помощ! — писна Дан. — Помогнете, за Бога! Махнете го от мен!
Но никой от никъде не реагира.
Само някъде далеч от вътрешността на къщата се чу безкрайният вой на вятъра, пригласящ на ръмжането на ротвайлера, който разкъсваше тялото на Дан Уест: отпра едната му ръка от ябълката ѝ, после взе да рови из червата му.
Тялото на Дан потръпваше, той направи нов опит да извика, но ларинксът му беше вече откъснат, та гърлото му не можа да издаде никакъв звук. Бавно го обви сива мъгла, която погълна всички шумове, дори и болката от разкъсването на тялото му.
Мъгла, която Дан Уест се молеше никога да не се вдигне.
* * *
Анджи Гарви гледаше безгласно стаята, в която Дан Уест избяга.
Избяга, а след това и изчезна.
За част от секундата — толкова кратка, че Анджи не беше сигурна, че изобщо се е случило — ѝ се стори, че вратата се затръшна, но сега, като я гледаше, все още си стоеше отворена. И единственото живо същество в стаята беше кученцето — един от домашните любимци на Бетина, — което джафкаше напосоки.
И нищо друго.
Ами Дан Уест къде отиде?
Извърна се и се озова лице в лице с Бетина, застанала между Сара и Ник пред вратата на нещо като библиотека или работен кабинет. Не че имаше значение точно каква беше стаята — по-важно беше какво става в нея.
— Къде е той? — изгледа тя кръвнишки Бетина. — Какво направихте на Дан?
— Нищо не съм… — понечи да каже Бетина, но Анджи я сряза:
— Всички те знаят, че си вещица. — И се приближи заплашително към Бетина. — На всички им е известно…
— Млъкни! — викна Сара с разтреперан от яд глас. — Бетина не е никаква вещица, нито е олицетворение на злото или което и да било от всички неща, в които я обвинявате. Тя е моята майка! — Изненадана сякаш от собствените си думи, Сара млъкна за миг. После ги повтори, значително по-тихо: