— Тя е моята майка. — Сълзи блеснаха в очите ѝ. — Добра е, нежна е, и аз я обичам.
Сега и Мич Гарви пристъпи напред и из къщата наново се разнесе почти недоловим за слуха тътен.
— Ти, малката, внимавай в приказките си, когато говориш на жена ми. И ти си същия боклук като баща си: уби Конър и насмалко да убиеш и Тифани.
Мич се приближи още повече към Сара, но на пътя му се изпречи Ник Дънигън:
— Да не си посмял да я пипнеш — каза тихо, но със самоувереност, каквато и самият той не бе чувал дотогава от себе си. Дори окото му не трепна от страх пред Мич Гарви. — Ти нищо не разбираш. Не знаеш нищо нито за тази къща, нито за нас. Така че се махай оттук. Нищо лошо не сме сторили.
Очите на Мич се присвиха от нарастващата му злоба. Тоя пък какво иска? Откога и Ник Дънигън е почнал да го командва?
— Ти пък за какво се мислиш бе? — изгледа той момчето с оня леден поглед, с който смразяваше и най-недисциплинираните затворници. Те поне бяха до един наясно какво следва след този му поглед; сега предстоеше и на Ник Дънигън да научи. Мич сви дясната си ръка в юмрук и направи крачка към Ник.
— Недей — предупреди го тихичко Ник.
Но беше закъснял. Юмрукът на Мич вече летеше към челюстта на Ник Дънигън.
И в същия миг наелектризиралият къщата тътен избухна в мощен гръм и Мич усети как подът под нозете му се огъна. Размаха ръце във въздуха да се задържи прав, но не успя и рухна.
Бетина придърпа Сара и Ник към себе си, а Анджи Гарви се облещи към падналия си мъж.
Мич като че ли бе обзет от някакъв демон: тръшкаше се по пода и водеше битка с враг, който тя нито виждаше, нито чуваше. Гледаше го онемяла как пролази към кабинета, сякаш искаше да се спаси от невидимия си нападател. В мига, в който мина през вратата, тя се затръшна и Анджи се сдоби с ужасното чувство, че повече никога няма да види Мич.
* * *
В стаята беше адски горещо — Мич не помнеше да е изпитвал друг път подобна жега. Пак се напъна да се изправи, но дори твърдият под се оказа хлъзгав и той отново падна. Протегна ръце да не се удари, но когато ги допря о пода, все едно пипна с тях нагорещено желязо.
И чак тогава ги видя.
Мравките — огнените мравки — милионите мравки, покрили целия под така плътно, че килимът под тях изобщо не се виждаше.
Отвори уста да изпищи, но мравките моментално изпълниха устата му, покриха целия му език, зажилиха отвътре бузите му, спуснаха се като пламък по гърлото му и само след секунда му стана ясно, че повече никога няма да може да пищи. Пак се замята, но от мравките отърване нямаше: лазеха по стените, по мебелите, прииждаха на пълчища изпод вратата към преддверието. Нямаше ги май само в огнището, та Мич взе да си проправя път нататък, но тялото му гореше не само от жегата, но и от отровата. Лазеше по пода и усещаше как силите му се изцеждат докрай в нагорещената стая.
Най-после се добра дотам, придърпа се с ръце и се озова в самата горивна камера. Главата му плуваше, мравките го лазеха навсякъде, жегата…
Наоколо му избухнаха пламъци и за част от секундата Мич Гарви съзря слаб лъч надежда. Дори мравките нямаше да издържат на този огън. Но само след миг видя с отеклите си почти до затваряне очи как дрехите му пламнаха и осъзна истината.
Онова, което гореше, беше самият той, собственото му тяло. Усети как ноздрите му се изпълниха със сладникавия аромат на горяща плът.
Отвори уста да поеме глътка въздух, но дробовете му вече горяха и му беше невъзможно да диша.
Умираше. Съзнаваше, че умира и си даваше сметка, че с нищо не може да го предотврати, а на всичко отгоре знаеше с ужасна сигурност къде точно отива.
Запътил се беше към ада, където щеше да гори вечно така, както гореше в момента, и болката нямаше никога да престане, нямаше да може да избяга от нея, и тя щеше да трае вечно, вечно, вечно…
* * *
— Отдръпни се! — заповяда нечий глас.
Глас? Как може да чува глас? Та нали е в ада и гори…
— Назад! — изкомандва гласът. — Не чуваш ли?
Мич Гарви отвори очи, но видя единствено сив камък. Ръцете му продължаваха да се мятат, но поне мравки вече нямаше.
И тялото му гореше, но пламъци не се виждаха.
После чу дрънчене на метал о метал — същото дрънчене, което чуваше всеки ден, когато отваряше вратите на килиите.
Звукът на ключ.
И на отключваща се брава.
Мич впери поглед в тежката дъбова врата, чиито талпи бяха съединени с дебели ленти ковано желязо и която след секунда взе да се отваря.