Влязоха двама с дебел пожарникарски шланг.
— Нали ти казахме да престанеш да се самонараняваш? — скара му се единият.
На Мич му се зави свят. Къде е? Как стигна дотук?
Какво става? После огледа себе си.
Кръв капеше от ръцете му там, където се беше мъчил да махне мравките.
Ноздрите му вече бяха изпълнени не с вонята на опърлена плът, а с много по-гадна воня, от което изведнъж му стана ясно, че е напълнил гащите.
Огледа двамата новодошли, после протегна към тях трепереща, умоляваща ръка:
— Моля ви се — прошепна с глас, който стържеше по износените от пищене гласови струни. — Помогнете ми. Моля ви се. Помогнете ми.
— Ама разбира се, че ще ти помогнем бе, лудо копеле такова — каза единият. После двамата стиснаха здраво дръжките около дюзата и единият кимна.
Мич усети как отлетя назад от удара на плътната струя ледена вода и се пльосна на пода. А щом отвори уста да моли за милост, двамата насочиха маркуча право в устата му и той усети как водата започва да влиза насила в гърлото му.
Ще се удави!
Ей сега ще се удави и то — точно тук, дето тия двамата го приковават безмилостно към пода с воден поток.
Той обаче изведнъж спря.
— Е, сега ще кротува поне до довечера — рече единият от надзирателите.
Мич се отъркаля в локвата, а онези затвориха и пак заключиха килията. Накрая успя да събере силици да долази до вратата, да се надигне и да надникне през зарешетеното прозорче, но от там видя единствено присвяткващия пламък на старовремски газен фенер. По някое време успя да отмести поглед от светлината и да огледа дългия тесен коридор с още от същите лампи, монтирани достатъчно нагъсто, че да го изпълват с полумрак.
А между лампите имаше други врати — и те със зарешетени прозорчета като неговата.
От една-две от тях му се стори, че го гледат луди погледи.
От останалите — нищо.
Нищичко, освен, от време на време, по някой писък или безнадежден стон.
Мич се отпусна върху мокрия под, а писъците и охканията на бъдещето му продължиха да отекват из коридорите на ада, от който — ясно му беше вече — нямаше никога да излезе.
Тридесета глава
Анджи Гарви се извърна мигновено от отражението, което мярна в огледалото до закачалката за палта, но беше закъсняла. В паметта ѝ остана завинаги запечатан образът на обезкървеното ѝ лице, разкривено от ужас и бяс.
Но далеч по-страшното беше, че образът в огледалото нямаше нищо общо с онова, което Анджи бе свикнала да вижда. Лицето в огледалото беше състарено; Анджи имаше чувството, че вижда себе си след петдесет години. Косата ѝ, оредяла и сива, падаше покрай лице, доминирано от чифт празни и безнадеждни очи. Кожата ѝ висеше и беше силно набръчкана, и макар нищо в отражението да не ѝ беше познато, Анджи знаеше много добре, че вижда именно себе си.
Ама какво става тук? Първо Дан Уест изчезна, сега пък Мич…
Мич! С надигаща се отвътре ѝ паника се запъти към вратата, през която се бе измъкнал Мич. Но още преди да посегне към дръжката, тя сама се отвори и Анджи изпита безкрайно облекчение. Мич е добре. Ето, отваря ѝ вратата и…
Отвъд вратата Анджи видя, че в кабинета няма жив човек.
Празен.
Празен и тих.
— М-мич? — повтори Анджи, но този път единствената ѝ дума бе изпълнена само с изпаряваща се надежда.
— Няма го вече — каза тихо Ник Дънигън, а гласът му отекна в ушите ѝ с бавния ритъм на погребален марш:
… няма… няма… няма… няма…
— Къде е? — нахвърли се тя на Ник. — Какво му направи? Къде го прати?
— И ние не знаем, Анджи — каза Бетина и протегна ръка, сякаш за да утеши пощурялата жена.
Да бяга! Трябва да избяга, преди да я е сполетяло онова, което се случи на Мич и Дан Уест. Не обърна никакво внимание на протегнатата ръка на Бетина Филипс, ами понечи да хукне към главния вход, но още след първата крачка неочаквано и за самата нея се извърна и се запъти, залитайки, към стълбището.
Това пък сега какво е? Тя изобщо не иска да се качва горе! Иска да си върви! Да се махне, преди…
Стисна перилото, извърна се и се нахвърли на тримата, които не я изпускаха от очи:
— Пуснете ме! — разпищя се. — Какво правите? Какво му направихте на Мич? — Гласът ѝ се пречупи, тя се разрида, ръката ѝ изпусна парапета, взе да търси за какво да се хване, а краката ѝ я понесоха сами по стълбите: — Не… Пуснете ме… Съжалявам… съжалявам за всичко… извинете ме за… — Стигна до площадката, пое към втория етаж, но погледът ѝ изведнъж се прикова в Сара и гневът ѝ избухна наново: — Ти! — изкрещя. — Ти си виновна за всичко! Ти си дяволско изчадие. Винаги си била, и мястото ти е в пъкъла…