Но нещо преряза думите ѝ, тя усети как я запокитват нагоре, как главата ѝ се блъска в стъпалата, как тялото ѝ се блъска в стената от една страна и в дебелото дървено перило от другата.
Изведнъж се озова на върха на стълбището. Възстанови равновесието си и побягна по коридора.
Врати!
Накъдето и да се обърнеше, само това виждаше — врати. Но ако минеше през една от тях, щеше да стигне до прозорец…
Заключени!
До една. И то така здраво, сякаш ги бяха заковали.
Стигна до края на коридора. Остана ѝ само още една врата. Протегна ръка, но още преди да пипне дръжката, тя се отвори и Анджи се спря пред второ стълбище — по-тясно.
Надолу!
А слезе ли долу, току-виж успяла да се измъкне! Но щом тръгна по стръмните стълби, видя как нещо се движи.
Нещо дребно, което се качваше по стъпалата.
И само след секунда осъзна.
Плъх.
Огромен, сив и насочил се право насреща ѝ.
И втори, и трети, и…
Анджи се втурна с писък обратно към вратата, която се затръшна под носа ѝ. Успя само да удари в нея десния си хълбок и ѝ призля от болка.
А плъховете вече бяха съвсем наблизо, та Анджи се запъти, препъвайки се, към третия етаж, придърпвайки се с ръце по перилото. Десният ѝ крак се влачеше подире ѝ; а болката от счупения хълбок сякаш я удряше с бич през тялото. Изкачи стълбището и се озова в края на друг коридор, много по — тесен от долния, но затова пък с врата в дъното.
Отворена врата!
Зад нея пороят от плъхове се точеше по стълбището и Анджи се видя принудена да се изправи.
Като се подпираше с двете си разперени ръце о стените, се завлачи мъчително към отворената врата.
Само че плъховете вече не идеха само от стълбището, ами и изпод всяка затворена врата от двете страни на коридора.
Втурна се през отворената врата, затръшна я зад себе си и рухна на пода. Сърцето ѝ щеше да изскочи, дробовете ѝ гълтаха жадно въздуха, разбитият хълбок я изгаряше от болка.
Чуваше как от другата страна на затворената врата плъховете щракат със зъби и се провлeче малко по-навътре в стаята, чиято силна светлина направо я заслепяваше.
Шумът се промени и в първия момент Анджи не осъзна какво става, но веднага се досети: плъховете вече не тракаха със зъби.
Дъвчеха дървото и само след малко щяха да проядат вратата.
Отдръпна се още по-навътре. Изход! На всяка цена трябва да намери изход!
Очите ѝ се приспособиха към светлината и тя изведнъж го съзря.
Но за миг отказа да повярва: по една от стените минаваше редица остъклени врати към терасата, а зад терасата, отвъд широката ливада, се издигаше огромна каменна сграда — идеален паралелепипед, покрит с черни плочи, съвсем като разрушения навремето стар „институт“, какъвто го беше виждала на снимка — а зад нея — трептящата повърхност на Шътърс Лейк. Разлистили се дървета се полюляваха на вятъра.
Илюзия! Нямаше начин да не е илюзия!
Изведнъж всичко ѝ се изясни. Погледът ѝ в действителност наблюдаваше една илюзия.
Едно нарисувано изображение. Срещала беше дори някакъв точен френски термин за такива рисунки: tramp… tromp…
Trompe l’oeil!
Така им викат — „зрителна измама“: рисунка, която ти внушава, че гледаш през прозорец, макар пред себе си да имаш най-обикновена стена.
Плътна стена!
И пак чу тракането на зъбки и стърженето. Плъховете си бяха прогризали проход. Обърна се и ги видя как влизат през вратата и през стените, и…
Паниката я обзе напълно. Без да се замисли, Анджи успя да се изправи на нозе, благодарение на прилива от адреналин, който ѝ позволи да не усети болката в десния крак и който я тласна напред.
Трябва да излезе, преди да са я настигнали плъховете.
Понеже, ако не успее…
Вече усещаше как са я захапали по нозете, как късат плътта от костите ѝ, как я разкъсват до…
Хвърли се срещу изображението на външния свят, където грееше слънце, цъфтяха цветя, летният ден беше прекрасен и…
Една от остъклените врати се разтвори и Анджи излетя през нея, но попадна във вихрушка от въздух и светлина.
Остра светлина, която пронизваше очите ѝ.
Неземна светлина.
Затвори очи да прогони ослепителната светлина и се напъна да отмести тежестта на тялото си от счупения хълбок.
* * *
— Махнете я! — заповяда нечий женски глас.
Анджи отвори очи. Яка, силна жена в старовремска сестринска униформа се беше надвесила отгоре ѝ и я гледаше вбесено.
— Нали вече няма да лудееш? — попита с дрезгав, гърлен глас.
Анджи не беше в състояние дори да помръдне. Нито да диша.
— Пуснете я — нареди жената и плесна с ръце.