— Седнете — рече. — Само след минутка ще ви обърна внимание. И преди Кейт да възрази, че идва по спешност — което можеше и да не е съвсем истина — униформеният пак се зае с очевидно разстроената жена, седнала на стола до бюрото му.
— От снощи не се е прибирал — сучеше напоена със сълзи носна кърпичка жената и попиваше безрезултатно крайчетата на очите си. — А Дан винаги си идва у дома. Винаги!
Помощник-шерифът разпери безпомощно ръце:
— Страшно съжалявам, Андреа, но нищо не мога да ти кажа по въпроса. И ние не успяваме да се свържем с него, макар че го търсим от часове насам.
Жената обаче не отстъпваше:
— Зак Гарви разправя, че бил с родителите му в дома на Бетина Филипс. Не сте ли ходили дотам да проверите?
Кейт наостри уши.
— Няма и половин час, откакто с Бил Харни се върнахме — каза помощникът. — Но нито Дан е там, нито някой от семейство Гарви.
— Ами колата му? — настояваше жената. — Къде е колата му?
— И ние нямаме представа, Андреа — завъртя глава мъжът. В гласа му се беше прокраднала онази изморена нотка, която Кейт редовно чуваше у полицейските служители, подложени на натиск от разстроени хора, чиито деца или съпрузи са изчезнали — много често не вследствие на нещастен случай, а най-умишлено. — Знам единствено, че не е пред дома на Филипс. Пуснал съм запитване до всички управления, но засега няма никакъв отговор. Трябва да проявиш известно търпение, Андреа.
— Търпение ли? — Гласът на жената взе да възприема истерична нотка. — Убили са сина ми, мъжът ми го няма, а ти ми говориш за търпение?
— Конър не е бил убит, Андреа — каза тихо помощник-шерифът. — Било е нещастен случай.
Кейт се изправи:
— Извинете ме — рече. — Казвам се Кейт Уилямс, работя във върмонтския отдел „Социални грижи“ и търся семейство Гарви.
— Всички търсят семейство Гарви — обърна подпухналото си лице към нея Андреа Уест. — И мъжа ми — добави и пак впери поглед в помощника. — Който е тукашният шериф!
Кейт забеляза как помощникът леко поруменя.
— Аз всъщност търся Сара Крейн, приемната дъщеря на Гарви.
При тези думи изражението на Андреа изцяло се промени и се превърна в маска от чист бяс.
— Оная, дето уби сина ми! — избухна. — И насмалко да убие и Тифани Гарви!
Помощник-шерифът стана и заобиколи бюрото си по посока на Кейт.
— Никой не е убил сина ти, Андреа — повтори, после пренасочи вниманието си отново към Кейт. — Извинявайте. Казвам се Тим Рос и…
— Момичето, което ви трябва, е вероятно там, у дома на оная вещица Бетина Филипс — прекъсна го Андреа Уест. — Ако изобщо може да се нарече „дом“. Оная съборетина трябваше да я бутнат още преди години.
Тим Рос погледа със съчувствие Кейт:
— Момичето Крейн в действителност е там. И тъкмо се канех да ви потърся по телефона, но… — гласът му затихна, а главата му се килна почти незабележимо към Андреа Уест. — Имението се намира на километър и половина извън града, встрани от шосе 157. Няма начин да не забележите портите.
— Благодаря — рече Кейт и се опита да изкаже съболезнованията си на Андреа Уест, която не преставаше да я гледа кръвнишки.
— Ако не са окапали от ръждата досега — измърмори толкова тихо, че Кейт не можа да прецени дали думите ѝ са адресирани към нея или не.
Кейт излезе от полицията и се качи в колата, а мозъкът ѝ не спираше да работи трескаво. Бетина Филипс беше жената, която ѝ се беше обадила преди седмица — учителката на Сара по рисуване, която се притесняваше за отношенията на момичето с приемното ѝ семейство.
Същата тази Бетина Филипс сега така беше вбесила Мич Гарви, че уплашеният Ед Крейн ѝ се беше обадил рано сутринта да намине да види какво прави дъщеря му.
А ето че преди малко съпругата на местния шериф беше нарекла учителката „вещица“.
Дали пък не беше решила, че това нарицателно е по-благовъзпитано от „кучка“? Изведнъж Кейт съжали, задето не се беше вслушала по-рано в съмненията си за конфликт между Сара и семейство Гарви, въпреки твърденията и на двете страни, че между тях всичко е наред.
От главната улица пое наляво по шосе 157. Дъждът съвсем беше спрял и на километър по-нататък слънцето вече пробиваше през облаците. Небето ставаше все по-синьо, тя следеше внимателно с едно око брояча на километража, а с другото дебнеше да не пропусне портала. И наистина, на почти километър и половина от града видя портите.
С тази разлика, че изобщо не бяха ръждясали и провиснали, както ги беше описала жената на шерифа. Вместо това, пред Кейт стояха чифт изпипани, масивни крила от ковано желязо, окачени идеално на яки панти. И крилата на портата, и пантите имаха вид на съвсем прясно боядисани и я чакаха разтворени.