— Пристигнахме — каза. — „Куейл Рън“ 27.
Всичките притеснения, които се бяха отцедили полека по време на пътешествието, изведнъж пак образуваха топка в стомаха на Сара.
— Нали запомни имената им? — попита Кейт.
— Гарви — напъна се да се съсредоточи Сара. — Анджи е майката, а децата са Тифани и Мич.
— Не. Мич е бащата. А децата са Тифани и Зак.
— А, да. Зак беше. — Сара направи опит да поеме дълбоко въздух, но не можа… Имаше чувството, че около гърдите я стяга железен обръч. Но нямаше избор: налагаше се да слезе от колата и да се изправи лице в лице с онова, което я чакаше.
Докато Кейт вадеше куфара ѝ от багажника, Сара затърси за енти път думите, с които да формулира въпроса, който от седмици се канеше да постави пред Кейт. Но колчем го зададеше на ум, идеята ѝ се струваше крайно глупава. Как така ще се изтъпани пред нея и ще попита: „А не може ли просто да живея при теб?“ Съвсем прост въпрос всъщност, а и Кейт вероятно го чува от поне дузина деца всеки ден.
Но пък, от друга страна, Кейт ѝ беше показала, че никак не ѝ е безразлична: посещаваше Сара в болницата много по-често, отколкото беше необходимо, повечето пъти ей така, без никакъв сериозен повод. Да не говорим колко дребни нещица ѝ беше донесла, че да изкара по-леко рехабилитацията. Нима правеше същото и за онази дузина деца? Не че Сара държеше да знае отговора точно на този въпрос — освен всичко друго, вече беше обременила достатъчно Кейт с присъствието си.
Отвори вратата, но като се опита да стъпи с десния крак на тротоара, нищо не се получи; от всичкото онова ходене из затвора ѝ се беше схванал не само кракът, но и хълбокът.
Хвана десния си крак с две ръце, изнесе го навън и го положи на земята, после с помощта на Кейт се изправи на нозе. След секунда вече стоеше нестабилно на тротоара със силни болки в хълбока.
— Искаш ли си патериците? — попита разтревожено Кейт.
Сара погледна през задното стъкло двата метални пръта, които вече мразеше от вдън душа, и завъртя глава:
— Не. Приключих с тях.
Кейт като че искаше да ѝ възрази, но премисли.
— Слушай, нека ги оставя у Анджи Гарви само за всеки случай. Окей?
На Сара не ѝ беше до спорове, а освен това си даваше сметка, че Кейт всъщност е права да настоява да остави патериците, та закуцука бавно по предната алея. Но още докато Кейт натискаше бутона на звънеца, Сара усети как косъмчетата на тила ѝ изведнъж настръхнаха и цялото ѝ тяло потръпна.
Някой я наблюдаваше.
— Добре ли си? — попита я Кейт.
Сара кимна, но несъмненото усещане, че някой я наблюдава, ставаше все по-силно, и тя огледа редиците от къщи от двете страни на улицата.
Никого не видя.
Обаче чувството си оставаше. Хвана се, за да не залитне, за парапета от ковано желязо на предната веранда и се обърна.
На отсрещния тротоар стоеше втренчено право в нея момче с яке с качулка и раница, но така и не успя да му види лицето, понеже то моментално сведе глава и бързо се отправи към ъгъла.
— Охо, вече ни и заглеждат, а? — подсмихна се Кейт, която успя само да види как момчето сви зад ъгъла.
Додето Сара успее да ѝ отвърне, вратата се отвори и в рамката ѝ се появи висока русолява жена по дънкова пола и широк пуловер.
— Здравей — отри тя притеснено ръце в престилката около кръста си. — Предполагам, че ти си Сара.
— Да, госпожо — отговори Сара.
— Ами, заповядай. Влез. — И задържа ветроустойчивата врата. — Казвам се Анджи Гарви.
Сара се препъна с десния крак в прага, та се наложи Кейт да я задържи да не падне.
Искрицата надежда, която бе разпалил у Сара видът на малкото върмонтско селище, взе да гасне още с първите ѝ впечатления от всекидневната на семейство Гарви. Вярно, стори ѝ се дори малко по-просторна от тяхната всекидневна във фермата, но усещането, което създаваше, бе коренно различно. Никакви картини по стените, протрити мебели, силно лекьосан мокет. У дома беше пълно с книги и списания, а тук книгите оформяха само една нищожна купчинка, която заместваше липсващия крак на дивана.
Затова пък единият от ъглите беше зает изцяло от огромен телевизор и всички мебели бяха ориентирани спрямо него.
Нищо — нищичко — не ѝ напомняше обстановката, в която беше израсла. Сара усети как тънката стена от кураж, която бе започнала да си изгражда от сутринта, се срутваше пред залялата я вълна от носталгия. Но тъкмо когато взе да губи битката с намерението си да не плаче, от кухнята долетя кафяво на бели петна кокер шпаньолче и така скочи отгоре ѝ, че насмалко да я събори.