— Пепър! Престани! — скара му се Анджи и моментално вдигна кученцето от пода. — Не бива да скачаш така по хората, особено пък по нашата Сара.
Кейт се пресегна да задържи момичето, но тя пристъпи напред и протегна ръце:
— Може ли да го гушна?
Анджи се поколеба за миг, после ѝ подаде дърпащото се от обятията ѝ пале. Сара остави Пепър да я оближе подробно по лицето и забеляза, че Кейт се смее въпреки неодобрителната физиономия на Анджи Гарви.
— Хареса си те — отбеляза Кейт.
— Де да го знаеш къде си е завирал езика досега — възрази Анджи. — По-добре го пусни.
Сара обаче не изпускаше топлото кутре от прегръдките си. Ако ще може всеки ден да гушка Пепър, току-виж изтраяла някак си четирите години в тази къща.
Евентуално.
* * *
Тишина.
Тишина, каквато Ник Дънигън почти не си спомняше да е изживявал.
Гласовете в главата му бяха замлъкнали до един, а Ник усети точно кога стана: в мига, в който видя за пръв път силно накуцващото момиче да слиза от колата и бавно да минава по алеята на Гарви.
Беше се заковал на място и не я изпускаше от очи, та му потрябва цяла секунда да осъзнае, че гласовете са се умълчали. Обзелата го тишина беше тъй дълбока, тъй приятна, тъй божествена, че главата му се замая.
Имаше чувството, че се е докоснал до нещо специално.
Ангел, може би — ако ангелите в действителност съществуват.
Видя как жената пренесе куфара — който нямаше как да не принадлежи на момичето — до дома на Гарви.
Явно момичето се кани да остане по за дълго.
Току-виж и я записали в тяхното училище.
И може би — все някога — ще могат да станат приятели. Знаеше, че не бива да си мисли за такива неща, но умът му се изпълни със спомени за това колко му се бяха подигравали, и сега, като гледаше как момичето куцука болезнено по тротоара, се даде сметка, че същите деца, които открай време не го допускаха сред себе си, сега ще изолират и това момиче.
Отсега си ги представяше как си шушукат помежду си, как я сочат с пръст и се надсмиват на походката ѝ.
Но ако той се държи добре с нея… ако се опита да се сприятели… може пък тя да не го отблъсне като останалите деца.
Погледът му още не се беше откъснал от нея, когато тя се извърна внезапно на верандата, като да му беше прочела мислите. Очите им се срещнаха за миг, после Ник наведе глава и се отдалечи забързано, засрамил се от собствената си надежда другите деца да са толкова лоши с нея, че тя да се принуди да се сприятели с него.
Но още преди да стигне у дома, гласовете взеха да протестират. Само че сега бяха някак си по-други. Престанаха да му нашепват да върши онези ужасни неща, за които мразеше дори да си помисли, а като че ли зовяха за помощ.
Убедени, че това момиче ще може да им помогне.
Нима е възможно? Разбира се, че не е! Та те са само някакви си гласове!
Не че са реални. Няма начин да са.
Ами ако се заблуждава?
Пряко цялата си воля, Ник се извърна да хвърли последен поглед към къщата на Гарви, преди да свие зад ъгъла. Момичето го нямаше; скрило се беше вътре, а ключалката на ветроустойчивата врата още потракваше и матовият ѝ плексиглас не беше спрял да трепти.
И точно в този миг в главата му изпищя нов глас, по-силен от останалите. В същото време пред дома на Гарви премина огромна червена ивица.
Ник примига, тръсна глава и отмести погледа си, да заличи халюцинацията.
Но когато пак погледна, ивицата още си беше на мястото. Огромна червена ивица, минаваща през цялата фасада на сградата.
Ивица с цвят на истинска кръв.
Четвърта глава
— Ето тук ще спиш — обяви Анджи Гарви и отвори вратата на една от спалните на горния етаж, после се отмести да пропусне Сара да влезе първа. — Моята Тифани е само с няколко месеца по-голяма от теб и с нетърпение чака да имате обща стая.
Хълбокът я болеше от качването по стълбите, но Сара успя да прикрие болката. Там обаче моменталното усещане за вледеняващ гняв опроверга току-що казаното от приемната ѝ майка.
Нещата на Тифани бяха преместени изцяло в едната половина на стаята, и то — очевидно набързо, сякаш в последната възможна минута. По стените около леглото на Тифани висяха прикрепени с лепенки плакати с рок звезди, а самото легло бе отрупано с повече плюшени играчки и възглавници, отколкото можеше да побере; едно мече лежеше по лице на пода до леглото и ако хълбокът не я болеше толкова, Сара щеше да се наведе и да го върне на мястото му. Второто — Сариното — легло обаче бе само по гол матрак, незастлано, а стената зад него — абсолютно оголена; на места заедно с лепенките беше заминала и част от боята; крайчетата на други лепенки бяха останали да висят, лишени от плакатите, които доскоро бяха прикрепяли.