Някой — вероятно Тифани — беше набутал свалените от стената плакати зад скрина, а Сара успя да си представи разправията с Тифани, след като майка ѝ я е накарала да направи място за новото приемно момиче.
Ядът на Тифани така витаеше из стаята, че Сара чак потръпна въпреки прогарящата болка в хълбока. Е, като се опознаят, Тифани може да се окаже не чак толкова лоша.
Пък и кой не би се вбесил, ако го накарат да преотстъпи половината си стая на някоя напълно непозната?
Анджи остави куфара ѝ на пода:
— Банята е отсреща, през коридора, а втората лавица в шкафчето съм я освободила специално за теб. — Усмихна се, но Сара усети, че никак не ѝ е лесно. — Хайде сега да те оставя да си извадиш нещата. Тифани и Зак всеки момент ще се приберат.
Сара кимна. Анджи излезе и затвори вратата след себе си. В мига, в който остана сама, Сара се приближи към леглото с единственото желание да се тръшне отгоре му и да се нареве.
С което нищо няма да променя, напомни си, после вдигна куфара от пода и с триста зора го качи на леглото, мъчейки се да не обръща внимание на болката в сакатия ѝ крак.
Ами ако просто прибързва с изводите си? Току-виж успяла да се сприятели с Тифани. „Опитай все пак, миличка“, повтаряше непрестанно майка ѝ, докато Сара беше малка и гледаше да избегне всяко непознато нещо. „Нещата никога не са толкова лоши, колкото изглеждат от пръв поглед.“ По онова време майка ѝ винаги се беше оказвала права, та нищо чудно съветът ѝ и сега да се окажеше полезен.
Какъв смисъл има да очаква най-лошото?
Отвори куфара, извади чифт обувки и чехлите си и внимателно ги пъхна под леглото. После тръсна от гънките любимата си бяла блуза и отвори гардероба.
А той беше препълнен с дрехи на Тифани дотам, че нямаше дори една свободна закачалка, камо ли място за още дрехи.
Тъкмо се чудеше къде да сложи блузата и останалите си дрехи, отдолу долетяха гласове и се чу тропот по стълбите. Миг след това вратата се отвори шумно и в стаята влезе момиче, което изглеждаше поне две години по-голямо от Сара.
— Значи ти си оная, за която ще трябва да се грижим — каза, затвори вратата, облегна се на нея и впери мрачния си поглед в Сара. — Казвам се Тифани и това е моята стая. Не „нашата“. Моята. Ясно ли е?
— Из-из-извинявай — изпелтечи Сара. — Ако има друга стая…
— То ако имаше друга стая, мислиш ли, че щеше да си тука? — сряза я Тифани. Накрая се отлепи от вратата, отмести част от плюшените играчки върху леглото си и седна. — Просто държа да сме наясно от самото начало.
— Окей — рече внимателно Сара.
— Не те ща тук. Нито искам твои дрехи в скрина ми, нито в гардероба ми. Дори леглото ти не желая да е в моята стая. Тук си по една-единствена причина: от окръга плащат, а на нас тия пари са ни нужни. В момента, в който увеличат работното време на баща ми в затвора, ти моментално ще изчезнеш оттук.
— Не желая никого да притеснявам — промълви Сара, мъчейки се да скрие треперенето в гласа си.
— Чудесно. В такъв случай не смей да ми пипаш нещата. Мама каза, че можеш да ползваш най-долното чекмедже на скрина, но останалите са си мои. — Тифани стана и прекара въображаема черта между двете легла. — Имай грижата да не преминаваш в моята половина — каза. След което отиде до вратата и я отвори. — И не ми пипай кучето.
После излезе и затръшна вратата след себе си.
„Имай търпение“, чу ехото от майчините си думи. „Нещата никога не са толкова лоши, колкото изглеждат от пръв поглед.“ Сара пое дълбоко въздух и без да обръща внимание на болката в крака, се опря с лявата ръка на скрина, а с дясната се напъна да измъкне най-долното му чекмедже. Огледа го, както беше празно, после погледна пълния си куфар и неусетно се засмя. В това отношение нямаше да има никакъв проблем: чекмеджето ще побере с лекота всичките ѝ вещи, а куфара ще напъха под леглото. Току-виж майка ѝ пак се оказала права: нещата сигурно няма да са чак толкова зле.
Десет минути по-късно всичко вече беше сгънато и подредено в чекмеджето и Сара набутваше празния куфар под леглото, когато чу трясъка на входната врата и нечий силен глас.
Мъжки глас.
Прибрал се беше Мич Гарви.
— Сара — долетя по стълбите гласът на Анджи. — Ела да се запознаеш с новия си баща.
С новия ми баща ли? — повтори си на ум Сара. — Та аз нали си имам баща? И то баща, който ме обича.
— Минутка — викна в отговор.
Отдолу обаче дойде мощен мъжки рев:
— Никакви минутки, млада госпожице! Моментално слизай. Не ме карай да те чакам. Нито сега, нито друг път.