Четиридесет минути по-късно Сара огледа за последно идеално почистената кухня и окачи влажната кърпа за чиниите. Самото почистване след вечеря всъщност никак не я притесняваше: така или иначе, то си беше нейна задача и във фермата, но през това време можеше и да слуша как родителите ѝ си пиеха спокойно кафето и разговаряха по ежедневните проблеми на стопанството. А освен това, беше ѝ приятно да остави след себе си чиста кухня, готова за следващото утро.
Изгаси лампата и бавно се придвижи до всекидневната. Всички погледи бяха вперени в екрана, а Зак го нямаше.
И тъй като никой не ѝ обели и думица, Сара мина покрай тях и се заизкачва по стълбите.
Толкова дълго изкачване дори не си беше представяла. Имаше чувството, че при преодоляването на всяко стъпало някакъв огън я прорязва през хълбока и крака. Стиснала зъби, Сара се изтегляше с две ръце по перилото и чак когато стигна горната площадка, спря да си поеме дъх.
Зак беше в стаята си и разговаряше с някого по мобилния си телефон. Минавайки покрай вратата му, Сара го видя излегнат върху леглото и го чу да казва:
— Каква ти мацка, бе! Саката е. — Като я мярна да минава, моментално отмести поглед. — Че и грозна на всичко отгоре. — Протегна крак, закачи ръба на отворената врата с палеца на крака си и я затръшна в лицето ѝ.
„Четири години“, мислеше си Сара, докато си миеше зъбите и няколко минути по-късно си обличаше нощницата. Как ще изтърпи цели четири години в тая къща, с тези хора? Но още преди да успее да формулира отговор на въпроса си, се сети къде баща ѝ ще прекара не само следващите четири, но и доста години след тях. Излезе от банята, върна се в стаята, застла леглото и се пъхна под завивките.
Изгаси нощната лампа.
И пак се замисли за баща си.
Щом той ще издържи следващите четири години, ще ги изтърпи и тя.
И не само това, ами ще ги понесе и без помощта на патериците, които стояха долу зад външната врата, в случай че ѝ потрябват, и без ни най-малко да се оплаква.
А утрешният ден няма начин да не е по-хубав, рече си.
* * *
Баща ѝ се усмихваше — тъжно, с посивяло и издълбано от бръчки лице. По същия начин ѝ се беше усмихнал и по време на погребението на майка ѝ. Само че сега не бяха на гробищата, а на някакво друго място. Озърна се, но от обгърналата я влажна сива мъгла нищо не можа да види.
Постепенно обаче мъглата взе да се вдига и Сара осъзна къде се намира.
В огромната сграда, която и друг път ѝ се беше присънвала — дето хем беше празна, хем населена; изпълнена с гласове, които не можеше да чуе, и с хора, които не можеше да види.
С тази разлика, че този път не беше сама, а с баща си и с още някой.
Майка ѝ?
Извърна се, но не успя нищо да различи сред обградилите я сенки. А когато пак погледна към баща си, той вече се отдалечаваше от нея. Идеше ѝ да изплаче, да протегне ръка, та да го върне, но тъкмо да го докосне — се случи нещо друго и…
Сара се събуди с буца в гърлото.
Присънилото ѝ се беше толкова реалистично, че сълзите, които се бе мъчила да спре насън, сега се стичаха от ъгълчетата на очите ѝ.
Обърса ги с ръкава на нощницата, пое два пъти дълбоко въздух и се опита да успокои сърцебиенето си.
После се напъна да се сети как точно беше завършил сънят — кое точно я беше стреснало да се пробуди.
На другото легло, до затворения прозорец, дишаше равномерно Тифани.
Вратата на стаята беше затворена, вътре беше горещо и задушно и изведнъж на Сара ѝ се стори, че се задушава. Отметна юргана, но и това не помогна — не ѝ беше горещо на самото тяло, но кислородът в стаята не ѝ стигаше и не успяваше да глътне достатъчно въздух.
Изпитваше нужда да разкваси гърлото си.
Дали да не отиде до банята и да си налее чаша вода? Ами ако събуди някого? Или ако налети на Зак или на госпожа Гарви?
Я по-добре да не му обръща внимание, да отпусне глава върху възглавницата и да се помъчи пак да заспи.
Но заспи ли, пак ще попадне в онзи ужасен сън.
Коремът ѝ изкъркори.
Сега, ако си беше във фермата, щеше да си налее чаша мляко, да запали нощната лампа и да почете известно време.
А ако и майка ѝ случайно беше будна — нещо, което много често се случваше през последните ѝ няколко месеца — щяха да се гушнат под одеялото на дивана и да си побъбрят. Ей така, за каквото им дойдеше на ум.
Просто да си приказват.
Изведнъж така ѝ домъчня за майка ѝ, че окончателно се разсъни. Стъпи плахо на пода върху болния си крак да види как ще го понесе. Наболваше я, но не ѝ пречеше да ходи. Нахлузи чехлите и тихичко се измъкна от стаята.
Дори на горната стълбищна площадка въздухът беше по-свеж от онзи в стаята. Ще вземе да предложи утре на Тифани да спят на отворена врата. Или на отворен прозорец. У дома винаги спяха на отворени прозорци, дори посред зима.