От които самата тя беше напълно изключена.
А това беше само третият учебен час.
У дома ходеше с най-голямо удоволствие на училище. Ученето ѝ вървеше, всички ѝ бяха приятели и изобщо това бе най-хубавата част от деня ѝ.
Тук, напротив: попаднала в междучасието в ученическия порой по коридорите на уоруикската гимназия, едва успя да открие къде ѝ е гардеробчето и в коя класна стая трябва да отиде.
Старото ѝ училище имаше само един етаж и беше много по-малко.
Тук вече беше се качила и слязла цели четири пъти по широкото мраморно стълбище в средата на сградата. На всичко отгоре или на нищо не я бяха учили в старото ѝ училище, или тя нищо не беше възприела, тъй като от сутринта не беше разбрала и една дума от онова, което учителите разправяха.
Най-гадното обаче беше, че си нямаше нито едно приятелче.
Очаквала бе да я възприемат като новодошла.
Но не беше очаквала да попадне в ролята на „онуй смахнатото, сакатото“.
С баща-убиец в съседния затвор.
Който при това и нея прегазил.
Щото искал и нея да я убие.
От сутринта беше дочувала такива приказки, от откъслечните разговори на подминаващите я ученици, от пробождащите им очи, от бързо извърнатите погледи, щом срещнеха нейния.
Та сега ѝ идеше да ревне, само че каква полза щеше да има?
Никаква. Дори още по-лошо щеше да стане. Захапа възглавничката на палеца си, за да не се разплаче и тъкмо се накани да слуша какво говори учителката, звънецът би и тя погледна малкото листче с програмата, което сутринта ѝ бяха дали от канцеларията.
Обедна почивка. Ама наистина ли? Нима ще разполага с цял час, през който няма да седи в класна стая и да се чуди дали ще успее да настигне съучениците си след всички изгубени заради рехабилитацията седмици?
Намери гардеробчето си, тръшна тежкия учебник по биология, пъхна в раницата учебника по литература, който щеше да ѝ трябва след обедната почивка, и се вля в ученическия поток към столовата.
С трите дадени ѝ сутринта от Анджи долара си купи кутийка с мляко, сандвич с яйце и маруля и пакет чипс.
Прибра рестото от трите долара в раницата, понесе внимателно таблата и взе да се оглежда за свободен стол, тъй като усещаше как болният крак започва да поддава.
Зърна Зак Гарви, но на масата му нямаше свободни места, да не говорим, че нямаше и нито едно момиче. Дори и от там, където стоеше, усещаше втренчените им погледи, а докато минаваше покрай масата им, запътена към свободния стол на масата на Тифани и приятелките, чу как някой прошепна: „претрепал един, после нея я сгазил…“
Направи се, че не го чува, забърза се, доколкото ѝ позволяваше кракът, и тъкмо да остави таблата, едно от момичетата тръшна чантата си с учебници върху празния стол.
— Заето е — каза.
Сара се закова на място, залитна, почти изгуби равновесие и предпочете да се подпре на Тифани, а не да остави таблата и да се хване за облегалката на стола.
— Извинявайте — промълви.
Тифани я изгледа кръвнишки, но нищо не каза.
Ето че бе събрала върху себе си едновременните погледи на цели две маси с ученици. Разговорите утихнаха и изведнъж цялата столова взе да я гледа как куцука и си търси къде да седне.
Там някъде, в дъното на помещението, едно момче също седеше и не я изпускаше от очи.
Около масата му имаше куп свободни столове, но щом погледите им се срещнаха, той моментално сведе своя надолу.
Сара усети: и този не я иска при себе си.
Но пък начинът, по който приведе глава, ѝ се стори познат. Имаше чувството, че го е срещала някъде.
В този момент Сара мярна в най-далечния ъгъл на столовата четирима, седнали в единия край на дълга — и в останалата си част съвсем празна — маса. С пламнало лице, пред очите на всички, изкуцука през лабиринта от маси и столове и насмалко да се спъне в чантата, която някой подритна на пътя ѝ. Най-сетне се добра до свободния край на масата и смъкна от раменете си раницата.
Децата в противоположния край на масата скочиха на нозе, грабнаха таблите си и се махнаха.
Сара се огледа и се убеди, че всички присъстващи са видели какво стана.
Седна на стола, но треперещите ѝ пръсти отказаха да отворят кутийката с млякото.
Едва тогава, като че след цяла вечност, шумът от разговорите постепенно пак се усили и хранещите се си намериха и друга занимавка, освен да я наблюдават.
Само че сега, вместо да я гледат, си говореха за нея. Сигурна беше.
Няма значение, рече си Сара.