Изключи от слуха си всички околни приказки и с поглед, вперен право в масата пред себе си, най-после отхапа залък от сандвича.
Вкусът му ни най-малко не подобри настроението ѝ.
* * *
В мига, в който Ник Дънигън пое първата хапка от лазанята, непрестанната буря в главата му утихна дотолкова, че непознатият покой направо го стресна.
И моментално осъзна, без дори да погледне, че в столовата е влязло онова момиче, което вчера видя пред къщата на Гарви.
Но как така гласовете усещаха присъствието ѝ преди него?
Изведнъж му се прищя да изтича и да се вкопчи в нея, но единственото, което успя да направи, беше да вдигне очи от самотната си маса в дъното на помещението. Неудобството ѝ пред погледите на всички, които не я допускаха до своите маси, а я принуждаваха да се мъчи с таблата и раницата, му беше напълно познато.
Гласовете в главата му пак се разприказваха, макар и толкова глухо, че в началото Ник изобщо не успяваше да ги разбере. Но като гледаше как момичето минава от маса на маса, търси къде да седне, но всеки път ѝ отказваха, гласовете взеха да му нашепват какво следва да направи на всички тия деца, които я отблъскват.
И дланите на Ник се изпотиха.
А тя точно тогава го погледна, сякаш усети, че и той я наблюдава.
И като че знаеше какво става в главата му.
Очите им се засякоха и Ник остана с чувството, че ток премина през всяка клетка от тялото му.
И гласовете в главата му замлъкнаха като шокирани.
Сведе засрамено поглед, но вътрешно се молеше тя да дойде да седне при него.
Което, разбира се, не се случи.
А гласовете взеха да обсъждат помежду си какво им иде да сторят на всяко едно от момичетата, седнали заедно с Тифани Гарви.
Ник погледна Тифани и лицето ѝ сякаш се разтопи пред погледа му.
Бони Шуп избухна в пламъци и изпълни мозъка му с писъци на агония, а в това време кожата на черепа ѝ се овъгли и взе да се отлюспва.
Невидимо мачете отряза главата на седналата срещу Бони Бет Армстронг, която тупна на масата и се затъркаля между таблите с празни, облещени очи, вперени в останалите момичета.
В главата на Ник ужасните гласове ликуваха от хаоса, който му представяха.
Ник стисна очи, приведе колкото можа глава и притисна двете си слепоочия.
„Спрете, взе да им се моли на ум. Оставете ме на мира!“
Идеше му да си изскубе косите, но знаеше, че ще е безполезно.
Идеше му да им кресне да млъкнат, но след последната му такава изява баща му го беше отвел в щатската болница, където нещата бяха по-зле и от онова, което ставаше в главата му.
Отвори очи и ги заби в студената лазаня. Искаше му се да стане напълно невидим за околните. Но в този момент някакъв нов, остър, неравномерен звук разцепи какофонията в ума му.
Алармата на мобилния му телефон.
Ник напипа устройството в джоба си, изключи звука, после бръкна в раницата, но без да изпуска и за миг от очи заобикалящия го ужас. Намери флакона с таблетките, изтръска една и я погълна с малко мляко.
— Лудото хапче ли си вземаш, Ник? — провикна се някой от другия край на столовата.
— Не бива да забравяш лекарството — подсети го друг. — Току-виж си станал нормален.
— Няма начин — моментално възрази трети.
Веднъж отприщили се, подигравките ставаха все по-зли и всеки се стремеше да е по-остроумен от предишните.
Изчезвай!
На всяка цена трябваше да се махне преди да ги е чула новата и да е схванала за какво става дума, за какво го бъзикат. Не трябва да допусне и тя да го вижда в същата светлина като другите.
Ник грабна раницата, взе таблата и се запъти към изхода. Гледаше право пред себе си, мъчеше се да не обръща внимание на оскърбленията, да пренебрегне халюцинациите, но наоколо му шуртеше кръв от разкъсани артерии, лица се разтваряха като потопени в киселина и червеи изскачаха от празните дупки, където преди това се бяха помещавали наблюдаващите го очи.
Тръшна таблата върху тезгяха до кухненската врата и избяга в библиотеката, да се скрие между стелажите и да изчака лекарството да му подейства.
Някой ден обаче лекарството ще престане да му е полезно.
И тогава единствената му надежда ще е това момиче, чието присъствие бе достатъчно, за да успокои гласовете, при все че не ги заглушаваше напълно.
* * *
Сара се спря пред вратата на кабинета по рисуване за да набере смелост за ледения поглед, с който учителката щеше да посрещне петминутното ѝ закъснение за последния учебен час. А след него — и втренчените погледи на съучениците си. Наложи си да влезе колкото се може по-бързо, въпреки че цялото тяло я болеше.
Но вместо да се навъси, учителката по рисуване взе, че ѝ се усмихна, независимо че в същото време раздаваше големи рисувателни листа: