На излизане от завоя видя далеч напред чифт фарове да превалят над един хълм, после, докато слизаше към ниското, ги изгуби, и натисна наново педалите по следващото леко възвишение. Когато пак видя фаровете, направи ѝ впечатление, че се движат насреща ѝ, в нейното платно.
И че бяха много по-близо, отколкото очакваше.
Чак сега се сети, че не си беше облякла якето със светлоотразителните ленти, което майка ѝ беше подарила.
А динамото на велосипеда се беше скапало предната година. Е, като стигне до върха на хълма, та онзи насреща да може да я види, ще отбие от пътя и ще го изчака да отмине.
Когато стигна догоре обаче, бе станал прекалено късно.
Колата не само още се движеше в нейното платно, но и летеше право към нея.
Заслепена от фаровете, Сара свърна рязко към противоположната страна на пътя, но, изглежда, и шофьорът я забеляза в същия миг, нави волана и се насочи насреща ѝ.
Нямаше никакво желание да се хвърля в канавката, но не виждаше как другояче да се измъкне от връхлитащия автомобил. Скочи от колелото и го ритна към канавката с намерението да го последва и тя.
Закъсня с частица от секундата.
Шофьорът май се усети, свърна рязко надясно, поднесе, опита се да изправи и пак се понесе наляво с пищящи гуми.
Смразена от ужас, Сара изведнъж осъзна какво точно лети насреща ѝ.
— Татко? — успя да прошепне.
Единствената ѝ думичка още висеше в нощния въздух, когато я помете огромната решетка на радиатора на пикапа.
Втора глава
Сара зъзнеше. Студът я беше заварил навън без палто и вече я пронизваше до костите.
След това чу шумовете: странни писукания и нещо като скърцане на гумени подметки, но съвсем слабо, сякаш скрито в гъста мъгла.
Мъгла обаче не се виждаше.
Наоколо ѝ имаше само студен въздух и…
Огромни, облещени, носещи се право към нея фарове! Сара се стресна, събуди се, но някаква огнена бяла мълния я прониза през кръста, преряза хълбока и се спусна по десния ѝ крак.
— Шушко? Събуди ли се?
Сара се помъчи да поеме дъх, да намери нещо — каквото и да било, — което да прогони студа и болката, но нищо не ѝ се връзваше.
Предполагаше се да е навън, а не беше; а щом е вътре, не трябва да ѝ е студено. А тя буквално замръзваше. Тъкмо се канеше да изпищи панически, когато изведнъж видя — и почувства — нещо познато: силуета на седналия до леглото неин баща и усещането, че ръката му държи нейната.
— Студено — успя криво-ляво да прошепне през тракащи зъби.
— Да ви донеса ли дебело одеяло? — попита непознат глас. Сара премести поглед от баща си към симпатичната русокоса сестра, която проверяваше нещо в найлонова торбичка, прикачена с тръбичка към ръката ѝ. Кимна и пак се обърна към баща си. — Ка… ка…
— Пострада в катастрофа, душице — рече баща ѝ с разтреперан глас и напрегнато лице. — Но сега си в болницата и ще се оправиш.
Баща ѝ лъжеше. Дори да не вярваше на болката в хълбока и крака си, достатъчно ѝ бе да му чуе гласа и да види изражението му, за да прогони всякакво съмнение. Напъна се да седне, но прогарящата агония отново я прониза и тя потръпна.
Чу как баща ѝ попита „Не можете ли да ѝ дадете нещо?“, но страхът в гласа му само засили нейния.
После друг непознат глас, само че мъжки, рече:
— Тя будна ли е вече? Сара? Чуваш ли ме, Сара?
Сара едва кимна, но не ѝ остана сила да отвори очи.
— Сара, аз съм доктор Касиди. След няколко минути ще те вкараме в операционната да ти оправим хълбока и крака. От теб се иска само да си лежиш спокойно, а ние ще имаме грижа за останалото. Разбрахме ли се?
Сара отвори очи и видя как сестрата ѝ подпъхна топлото одеяло и го дръпна до брадичката ѝ. Примига един-два пъти да разпръсне мъглата пред очите си и се огледа. Беше заобиколена от раирани завеси, а до леглото ѝ стояха неколцина хора в бели престилки.
— Намираш се в спешната хирургия, миличко — каза баща ѝ.
Тя едва разпозна хлътналите му брадясали бузи. Очите му бяха кървясали, клепачите — зачервени, а цялата му риза бе оплискана отпред с кръв. Дори както лежеше, надушваше дъха му, вонящ на вкиснала бира.
През завесата се промуши друга жена.
— Господин Крейн? Лейла Дейвис от икономическия отдел. Ще ви помоля да дойдете с мен за да попълните няколко формуляра. Носите ли у себе си застрахователния картон на дъщеря си?
Начинът, по който баща ѝ се стегна, подсказа на Сара, че не е застрахована, но той я потупа по ръката и се изправи.
— Не може ли да се мине без операция? — обърна се с приглушен глас към лекаря, явно надявайки се Сара да не чуе.