Тъкмо дояде банана си и мобилният телефон на Ник извибрира в джоба ѝ.
Сара преглътна и последния залък банан, седна, извади телефона от дънките си и понечи да го отвори. Но после се поколеба. Ами ако не е Ник? Но дори и да не е — голяма работа! Нали той лично ѝ го даде? Дори Анджи няма да се подразни, че отговаря. Е, за Анджи не се знае, но никой друг. За всеки случай се обърна с гръб към вратата на тавана, да не би някой случайно да я подслушва.
— Ало?
— Аз съм — каза Ник.
На Сара направо ѝ олекна.
— Добре ли си?
— Дадоха ми цял куп болкоуспокояващи — рече той с изморен глас. — Имам две спукани ребра и разни други наранявания, но утре ще ме изпишат.
— Каза ли им кой те преби?
— Само това остава.
Сара се намръщи, после схвана мисълта му:
— Ако им се размине, нищо няма да им пречи да повторят, нали?
— Най-вероятно — съгласи се Ник. — Но не става дума само за мен. Конър и теб те спомена. Така че се пази от тях, разбра ли?
— Какво ни пречи да се оплачем в полицията? — попита Сара.
— Ти какво? Да не забрави, че полицията е бащата на Конър? Пък и Конър сигурно смята, че по този начин си го връща.
— Връща ли си го? За какво?
— Затова, че му убихме кучето.
— Но ти… — опита се да каже Сара, преди Ник да я прекъсне.
— Имам чувството, че аз го убих, Сара. Може и да ти се стори налудничаво, но докато ме биеха, се опитах да направя на Конър същото, което сторих и на кучето му вчера.
— Какви ги приказваш? Та ние нищо не сме направили!
Ник млъкна за секунда, а когато пак заговори, беше със снишен глас, сякаш не искаше никой да го чуе:
— Струва ми се, че не е така. Поне до мен що се отнася. Нали ти казах как точно в момента, в който си го рисувала, имах халюцинация как коремът на кучето се разпаря?
Всички нервни окончания по тялото на Сара изтръпнаха, но тя нищо не му отговори.
— Когато кучето на Конър ни се нахвърли, един от гласовете в главата ми взе да крещи и аз някак си разбрах какво трябва да направя. Просто отвътре ми дойде. Сетих се за халюцинацията и… — Поколеба се за кратко, после довърши: — … и усетих, че съм способен да го извърша! Че е достатъчно само да вдигна ръката си така, все едно държа нож, и… и…
Гласът му се изгуби. Настана продължително мълчание, а като се убеди, че Сара нищо няма да каже, Ник продължи:
— Ама ти нали беше там… Нали сама видя какво стана?
Сара потръпна при спомена.
— Но ти нищо не направи — упорстваше.
— Според мен точно аз го направих — отвърна Ник. — Всичко онова, което ти си рисувала, ми се яви, и после, като кучето на Конър ни налетя, просто последвах заповедта на гласа в главата ми. А днес се опитах да го направя повторно.
Сара така здраво стискаше телефона, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляха. Какви бяха тия приказки от Ник? Изключено е да е сторил онова, което си приписваше.
— Но номерът не се повтори, така ли? — Трепетът в гласа ѝ издаде самочувствието, което се мъчеше да излъчи.
— Имам чувството, че не стана, понеже теб те нямаше — каза Ник. — Ако беше с мен, сигурно щях да успея да ги спра.
— Не — отсече Сара. — Онова, което сполетя кучето на Конър, нямаше нищо общо с нас.
— Според мен имаше — не се предаваше Ник. И преди Сара да успее да каже каквото и да било, добави: — Сестрата дойде. Трябва да прекъсна. До утре.
И телефонът в ръката ѝ замлъкна.
Сара прекара следващите продължителни минути в дълбок размисъл, мъчейки се да проумее казаното от Ник.
Сигурно е от лекарствата, с които го тъпчат. Няма друг начин!
И съвсем неумишлено Сара стана от походното легло и отиде до мръсния тавански прозорец. Отърка част от мръсотията и се опита да погледне в мрака.
Там някъде, сред сенките на идващата нощ, имаше едно лице — едно-единствено лице — което можеше да ѝ обясни случилото се.
Но за тази цел трябваше да се добере до въпросното лице.
Още тази вечер.
Веднага.
* * *
Сара се ослуша да прецени обстановката в къщата.
Телевизорът на Мич дънеше през мощните многоканални колони за домашно кино, едва приглушени от целия етаж, който разделяше партера от тавана. Сара отключи прозореца и се напъна да вдигне старата дървена рамка със стъклото.
Тя се беше запекла от натрупалите се многобройни слоеве боя.
Притисна още по-силно дланите си към нея и взе да бута нагоре, но прозорецът помръдна чак след като сума ти трески и люспи от боята се забодоха под кожата ѝ, изскърца възмутено и се отлепи на не повече от сантиметър.