Напъна силите си докрай, но прозорецът не отстъпваше. Трябва да го победи, ако иска да види Бетина Филипс.
Огледа целия таван с надеждата да открие нещо, с което да повдигне прозореца. Накрая зад пукнатото огледало намери почти идеалния за целта инструмент: стар ръжен от ковано желязо.
Чудесно. Занесе ръжена до прозореца, пъхна го в процепа и натисна надолу.
Бавно — и с шумно несъгласие — прозорецът се открехна достатъчно, че да може да подхване остъклената рамка отдолу.
Колкото и да се стараеше Сара да не вдига шум, прозорецът така скърцаше и стържеше, че и умрелите можеше да събуди, да не говорим за някой член на семейството Гарви, но по някое време отворът стана достатъчно голям, че да може да се измъкне през него, а никой така и не се качи на тавана да ѝ попречи.
Сега оставаше само да ги изчака всичките да си легнат.
Най-после в десет телевизорът замлъкна. А в десет и половина през пода се разнесе мощното хъркане на Мич от спалнята им с Анджи, която се намираше точно под походното легло на Сара. Щом хъркането стана равномерно, Сара си облече парката, напъха ръкавиците в джобовете ѝ, уви шала около врата си и нахлупи плетената вълнена шапка до под ушите.
Прехвърли единия си крак през прозореца, после и другия, и стъпи неуверено върху стръмния покрив. Замръзна за миг като видя колко високо се намира над двора и се запита наистина ли е готова да рискува пак да си счупи крака — че и нещо по-лошо — само за да стъпи на твърда земя, да не говорим за тепърва предстоящото трамбоване чак до „Шътърс“. Ами ако не завари Бетина у дома?
Там ще е. Сара не изпитваше никакво съмнение по въпроса.
А ако не разговаря с Бетина, изобщо няма да мигне цяла нощ.
Бавно, опипвайки с крак къде да стъпи, преди да стовари там цялата си тежест, Сара се спусна по покрива чак до големия кленов клон, който се простираше над него.
После бавно се заспуска по самото дърво, от клон на клон, докато стигна до най-долния. И пак се спря. Все още не беше късно да се върне, да се покатери обратно, да пролази отново по покрива и да се приюти на тавана.
И пак погледна надолу, а земята ѝ се видя много по-далечна от действителните два-три метра, които я деляха от нея.
Шейсет сантиметра, рече си. Като провисна от клона, само толкова ще ми остават. Но ако пак си счупя хълбока при падането?
Престани да мислиш за това!
Стегна се, провеси се от клона само за пръстите на ръцете, отправи безгласна молитва към който от боговете случайно я слушаше, и се пусна.
Здравият ѝ крак пое по-голямата част от тежестта на тялото ѝ, а болката в чупения хълбок бе съвсем кратка и незначителна. Пое си два пъти дълбоко въздух и закуцука към мъглявия ореол на уличната лампа, надалеч от грозотата на домакинството на Гарви и към убежището, което резиденцията на Бетина Филипс ѝ предлагаше.
От разстлалата се над градчето мъгла нощната тишина бе добила призрачен вид. Сара напредваше с наострени уши, да чуе и най-малкия звук. Главната улица и площадът имаха съвсем обезлюден вид, но когато само след секунди мина покрай единствената кръчма в градчето, изведнъж ги чу.
Стъпките зад гърба ѝ.
Някой вървеше подире ѝ.
И не толкова го чуваше, колкото го усещаше. Закова се на място, ослуша се, но нищо не долови.
Усещането обаче не я напускаше.
Дали да не се върне?
Не! Само напред!
Опита се да ускори крачките си, но ето че освен усещането, вече различаваше и шума от движещото се зад нея нещо.
Човешки стъпки.
Нея ли я следят?
Но защо?
Дори да върви някой подире ѝ, това не значи задължително, че я преследва.
Освен ако не е Конър Уест. И изведнъж в главата ѝ отекнаха думите на Ник: Конър и теб те спомена.
Глупачка! И то — глупачка с развинтено въображение! Нищо няма зад нея. Никой не върви след нея. А дори и да върви, по-добре да се изправи очи в очи насреща му, отколкото да бездейства насред тази сгъстяваща се мъгла.
Сара се стегна, наложи на сърцето си да се успокои и изведнъж се завъртя на пета.
Нищо! Нямаше жива душа! И зад нея, и отпред, тротоарът си беше съвсем безлюден и нищо не нарушаваше нощната тишина.
А онова, което бе дочувала, бе ехото от собствените ѝ стъпки, отразявано от сградите, покрай които вървеше.
Или пък само ѝ се беше сторило, че чува нещо.
И тъкмо когато пулсът ѝ почти спадна до нормалното си темпо, иззад ъгъла отпреде ѝ излезе кола и бавно се насочи към нея.
Сара се сгуши в рамката на магазин за домашни потреби, притисна се плътно в сянката и вдигна качулката на парката си. Ами ако я търси Мич или Анджи? Или дори Конър Уест? Какво може да направи?