Само че в това помещение бяха работили не само слуги, но и затворници. Двукрилата врата към него беше плътно затворена, но именно иззад нея идеше онзи тих ропот от гласове.
Сякаш след десетилетия пълна тишина просторната стая се беше напълнила отново с някогашните слуги и затворници. Бетина нямаше да се учуди, ако от коридора дочуеше съскането на някоя стара парна гладачна преса или гневни гласове, негодуващи от непосилния труд. Запъти се към вратите, но Купър се отдръпна и пак заръмжа тихо.
— Няма страшно — каза Бетина и го погледна за миг. — Идвай с мен!
Но като пак пристъпи по посока на работното помещение, изпод вратата на балната зала в коридора навлезе облак плътна бяла пара.
— Нали ти казах? — обърна се към кучето. — Просто счупен прозорец, откъдето нахлува мъгла.
Но Купър пак отстъпи крачка назад.
— Не се плаши бе, женчо — присмя му се Бетина, стегна рамене и тръгна непоколебимо към вратите.
Но в мига, в който протегна ръка към дръжката, отворената врата на стаята от лявата ѝ страна изведнъж се захлопна така силно, че Бетина подскочи и се извъртя.
Насрещната врата също се затвори с трясък и Бетина инстинктивно понечи да се върне обратно. Купър се разлая с пълен глас, а някъде отдолу долетя и воят на Роки.
Забърза се и в един момент се усети, че вече тича по коридора, а вратите и от двете ѝ страни се затваряха гръмовно.
Прогонват ме, мина ѝ през ум. Не ме искат тук.
Стигна до горния край на стълбището едновременно със затряскването на последните врати и запрескача през едно стъпалата надолу, предвождана от Купър.
Някъде по средата кучето се препъна и се изтъркаля до долната площадка.
— Купи! — проплака Бетина, но преди още ехото от гласа ѝ да заглъхне, кучето скочи обратно на нозе и хукна напред, Бетина — подир него. Но не успя и две крачки да направи към главното стълбище, когато дебелите дъбови врати от двете ѝ страни взеха да се затръшват, и то с такава сила, че очакваше касите им да изскочат и да се разлетят на трески. Купър вече летеше надолу по стълбището с подвита опашка, при все че главата му бе навирена и виеше към нея, та Бетина пак се затича. Още преди да стигне до стълбите, главата ѝ така беше взела да кънти от ударите на вратите в рамките им, че и тя се понесе надолу без всякаква мисъл, че може да се спъне и евентуално да падне. Единствената ѝ цел беше да се махне оттам.
Цялата къща като да бе оживяла. Врати се блъскаха навсякъде, а какофонията от гласове по горния етаж ставаше все по-шумна.
Изобщо не беше вятърът. Онова, което вилнееше из къщата, нямаше нищо общо с вятъра. И каквото и да беше то — сега се беше устремило към нея.
Усещаше го — като беснееща из цялата къща осезаема сила.
Какво да прави? Накъде да бяга?
Насочи се по навик към зимната градина, но вратата ѝ в същия миг се затвори с трясък и тя се върна.
Трапезарията! А зад трапезарията — кухнята!
Но и техните врати се затръшнаха, та накрая не ѝ остана никакъв избор. Понесе се към главния вход. Полилеят се люлееше лудо над главата ѝ, врати и прозорци не преставаха да тряскат. Къде е Купър? И къде изчезнаха Роки и Пайуакет?
Но и те нямаха значение. Единственото, което ѝ оставаше да направи, беше да се махне от къщата.
И то веднага, докато все ще можеше.
Ако все още можеше.
Оставаха ѝ някакви си три метра до вратата, когато чу нов звук.
На камбани! Мощни, кънтящи камбани, все едно чудовищен часовник отмерваше най-тъмния час на нощта. Бетина замръзна, а камбаните не млъкваха, но колкото повече звънът им се усилваше, толкова повече утихваше какофонията в къщата.
Вратите престанаха да се блъскат.
Надвикващите се гласове замлъкнаха.
Полилеят спря да се люлее.
После и самите камбани — мощните дрънчащи камбани — също позатихнаха.
Входният звънец!
Онова, което я беше стреснало, се оказа входният звънец.
Бетина се вторачи във вратата за един дълъг миг.
Звънецът отново издрънча, последван от чукане. Само дето чукането прерасна в яростно блъскане.
И на Бетина изведнъж всичко ѝ се изясни.
Цялата къща очакваше онзи, който стоеше пред вратата.
Като че цялата къща се беше подготвяла за този посетител.
И цялата къща копнееше той да пристигне.
Блъскането се поднови до такава степен, все едно някой се мъчеше да разбие входната врата със стенобойна машина. Всеки нов удар разтърсваше гредоредите в къщата и заплашваше да направи вратата на трески, за да влезе онова нещо отвън, независимо дали тя щеше да му отвори или не. Но и от засилващото се блъскане на Бетина ѝ стана ясно, че вече не зависи от нея дали да отвори.