Тласкана от някаква непреодолима сила, Бетина отиде до вратата и дръпна резето.
На прага стоеше треперещата от студ Сара Крейн, вдигнала юмруче за поредното почукване по дървото.
* * *
Два часа по-късно Бетина и Сара все още седяха в притихналата зимна градина. Къщата около тях се беше умълчала, а мъглата навън — вдигнала. Над езерото висеше почти пълна луна, а повърхността му блещукаше така, сякаш бе застлано с паваж от скъпоценни камъни. Бетина изслуша безмълвно всичко, което Сара ѝ разказа, само от време на време я прекъсваше с по някой въпрос. Страхът, който бе изживяла тъкмо преди Сара да пристигне — онзи абсолютен ужас, дето я обзе, сякаш къщата искаше да я изхвърли навън в нощта — беше изчезнал; старият дом ѝ се струваше съвсем безопасен, уютен и, както винаги, кротко задрямал. Сега, след като часовникът в преддверието отмери полунощ, Сара най-после я погледна уплашено.
— Какво става? — попита. — Какво означава всичко това?
Но Бетина, вместо да ѝ отговори, контрира със свой въпрос:
— Ще се чувстваш ли удобно, ако преспиш тук тази нощ?
Сара кимна, без ни най-малко да се подвоуми:
— Обичам тази къща. Тук… — и млъкна за миг, да намери най-подходящата дума — … тук ми е много хубаво. Имам чувството, че принадлежа към нея.
— Добре, поне по този въпрос сме единодушни — отбеляза Бетина. — А като гледам колко часа стана, май ще е най-добре да си лягаме.
— Искам да рисувам — завъртя глава Сара. — Що за странно желание точно когато така ми се спи, че едва държа очите си отворени?
— Никак не е странно — отвърна Бетина. — Бих казала, че е по-скоро изява на талант. Талант, който не може да бъде озаптен. Така че, ако ти се рисува — рисувай. А пък аз ще запаря още един чайник.
Сара сне от раменете си плетеното вълнено одеяло, с което се беше увила след пристигането си, стана и се изправи пред статива. Сложи му нов рисувателен лист и взе молив от въглен.
Бетина я изчака да направи първата линия, след това се запъти към кухнята да кипне водата.
Нямаше никаква представа какво ще нарисува Сара тази вечер, но беше убедена, че каквото и да е — ще е важно.
И ще бъде свързано по някакъв все още неразбираем за нея начин с къщата.
С нейната къща.
С тази къща.
* * *
Пожар!
Вълмата лют черен дим душаха Ник Дънигън, прогаряха дробовете му, а пламъците овъгляваха ръбовете на джинсите му, топяха каучуковите подметки на маратонките и лазеха нагоре по нозете му. Ноздрите му се изпълниха с вонята на горяща плът и той взе да рита пламъците с надеждата да се освободи от огъня. После направи опит да се обърне и да побегне, но краката му вече не го слушаха.
Ще умре!
Ей така ще си умре тук, сред пламъците, докато дъхът прогаря тялото му, кожата му се сбръчква, тънкият слой тлъстини под нея се топи, а след това пламва, така че самият той се превръща в огън и… и… И както риташе с пълна сила и се мъчеше да измъкне нозете си, всичко внезапно се промени.
Събуди се и отвори очи, а пред тях всичко бе бяло.
Пълна белота.
Тогава се сети, че е в болница и завивката го стягаше, та не можеше да мръдне краката си. Посегна да измъкне подвитата завивка и усети как убийствената болка го прониза от горе до долу.
Инстинктивно се опита да положи длан върху болката, но установи, че нещо е прикрепено с лепенка към показалеца му и че ръцете му са оплетени в куп тръбички и кабели. И главата не беше престанала да го боли. Напротив, сега го цепеше още по-силно и така туптеше, че ослепителната белота на стаята пулсираше с всеки блъскащ удар на сърцето му.
Болкоуспокояващите, които му бяха дали, изобщо не бяха успокоили болката; само му бяха причинили кошмари.
Отпусна се върху възглавницата и затвори очи да прогони ослепяващата белота. Потта от лицето му се стичаше в ухото му. Имаше чувството, че главата му всеки миг ще гръмне.
Опита се да намери опипом копчето, с което да повика медицинската сестра, но преди да го напипа, под затворените му клепачи проблесна друга, мощна оранжева светлина.
Присви очи против болката в главата, после пак ги отвори.
Пламъци — истински пламъци! — облизваха долния край на завесите и ужасът от кошмара наново го заля. Огънят много бързо стигна до тавана, после взе да пълзи към него, да почерня акустичните пана, да ги поглъща с ненаситен глад.