— Много е добра, нали? — попита с нотка на гордост в таланта на Сара. — И то много над гимназиалното ниво, не мислите ли?
— Така е — съгласи се Бетина. — Досега май не съм имала ученик с такъв самороден талант като нейния. — Млъкна за миг, после реши да приеме предложения от Ед дебютен ход. — И точно затова съм дошла, господин Крейн.
— Наричайте ме Ед — предложи Крейн. — Нали знаете, че сте любимката на Сара?
— И аз я намирам за изключително близка — усмихна се Бетина. — Но имам чувството, че приемното ѝ семейство не подкрепя таланта ѝ до степента, в която ние двамата с вас го правим. — Светлината, която струеше от очите на Ед, когато говореше за дъщеря си, моментално угасна и Бетина усети, че е засегнала болна тема.
— Какво по-точно ви е казала? — попита Ед, но гласът му се сниши и той хвърляше притеснени коси погледи към най-близкия надзирател. — Какво е направил Гарви?
— Не смятам, че все още е направил каквото и да било. Но друго искам да ви питам: знаете ли кой е патронажният служител на Сара? Може би ще ми се наложи да се срещна с него.
Ед понечи да отговори, но после затвори уста и очите му възприеха онзи изтощен поглед, с който беше дошъл в залата за свиждане. — Ама и аз съм един баща! — измърмори по-скоро на себе си, отколкото на Бетина. После май се опита да се стегне. — Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че помня само малкото ѝ име? Кейт не-знам-коя-си… Представяте ли си? Толкова съм се вглъбил в собствените ми проблеми, че дори не помня името на жената, която трябва да се грижи за дъщеря ми… — Тук гласът му се изпълни с горчивина: — Всъщност аз знам кой трябва да се грижи за нея — аз. Но вместо това…
— Гласът му се изгуби, а когато най-сетне погледна Бетина, изражението му беше толкова тъжно, че ѝ се прищя да се пресегне през масата и да го прегърне. — Извинявайте — каза, — просто… — Млъкна за миг, после завъртя глава. — Съжалявам.
Почувствала се напълно безпомощна, Бетина протегна ръка с желание да го докосне, но един от надзирателите я изгледа така строго, че дръпна пръстите си като опарена и взе да търси в ума си нещо — каквото и да било, — с което да разсее мъката на Ед Крейн. Естествено, темата, която се налагаше от само себе си, беше една.
— Отгледал сте прекрасно дете — каза му. — Добра, възпитана и, разбира се, наследила от някого голям талант.
— Със сигурност знам, че не е нито от мен, нито от жена ми — въздъхна Ед.
— Някой дядо или баба? — килна глава Бетина.
— Възможно е, но нямам представа — сви рамене Ед и пак погледна Бетина. — Истината е, че ние с Марша осиновихме Сара два дни след раждането ѝ. — Събра едрите си фермерски длани и ги протегна. — Толкова дребна беше, че се побираше ей тук. Направо не можех да повярвам. Тъй мъничка и беззащитна, че още тогава се зарекох… — Думите отново го затрудниха, но Ед успя този път да се насили да довърши изречението си, независимо колко болка му костваше. — Заклех се да се грижа за нея, докато съм жив. Е, хубаво я подредих, нали? — Бетина мълчеше. След дълго чакане, той продължи:
— Така и не разбрахме кои са истинските ѝ родители. Изобщо не се обадиха.
— Понякога е за добро — каза Бетина в момента, в който по радиоуредбата обявиха, че остават само две минути. Уви шала около врата си и пъхна ръце в ръкавите на палтото. — Съжалявам — рече, привеждайки се леко напред. — Може би не биваше да идвам. Но се радвам, че дойдох… приятно ми беше да се запознаем, Ед.
Ед обаче като че ли не я чу, така че Бетина се изправи и понечи да последва останалите посетители към изхода. Точно преди да се извърне, той пак проговори:
— Дръжте я под око заради мен, окей? — помоли я с пълни със сълзи очи. — А пък аз ще се напъна да си спомня фамилното име на Кейт.
— Не се притеснявайте — отвърна Бетина. — Ще я намеря. И за Сара ще се грижа. Не се тревожете излишно.
— Не мога да не се тревожа — каза Ед. — Тук няма кой знае какво друго да правиш. Но и аз се радвам, че дойдохте. Сега поне знам, че и някой друг освен мен го е грижа за момиченцето ми.
Изгубила доверие в способността да контролира гласа си, Бетина само му кимна и бързо си проправи път между масите, столовете и хората и излезе през тежките блиндирани врати на приемната за посетители. Подписа се в регистъра и излезе, но изведнъж тялото ѝ се смрази от нещо много по-ледовито от чистия нюингландски въздух.
Нямаше никаква представа как ще изпълни даденото обещание, но се зарече да намери начин.
Длъжна беше да намери.
* * *
Шеп Дънигън прибра пачката счетоводни разпечатки и бюджетните предвиждания, които трябваше да прегледа по молба на управителя, и щракна ключалките на куфарчето си.