На спокойствие, у дома щеше, за един час да свърши повече работа, отколкото за два дни в службата. Провери за последно електронната си поща, изключи компютъра и на излизане спря пред бюрото на Бони да провери дали няма някое съобщение.
Бони му подаде половин дузина розови листчета:
— Нищо, което да не може да изчака до утре — каза му. — А и да ги изгубиш — няма страшно. Имам копия от всичките.
Шеп изгледа мрачно листчетата:
— Е, точно заради тия не ми излизат сметките. — Прехвърли ги едно по едно и ѝ ги върна. — Няма как да ги изгубя, понеже изобщо няма да ги нося у дома.
— Никак не ме бърка — съгласи се Бони. — Приятна вечер.
— Задължително — каза вкиснато Шеп. — Аз, бутилката вино и разпечатките от бюджета. Самата романтика.
Прекара личната си карта през скенера и изчака металната решетка да се приплъзне настрани. В момента, в който се канеше да мине от другата страна, през външния вход влезе жена, която бутна пред себе си двойната врата към приемната за посетители.
Жена, която Шеп моментално разпозна.
Бетина Филипс.
Шеп замръзна на място и остави металната врата да се затвори отпреде му.
Тая пък какво търси тук, дявол да я вземе?
Последния път тая откачалка беше дошла в затвора с предложение да въведат часове по рисуване за затворниците, но лично Шеп се беше погрижил планът ѝ да бъде отхвърлен от раз. Не стига, че жена му ходеше от време на време при Бетина да ѝ гледа на листенца от чай — или на каквото там ѝ гледаше — ами сега и в затвора беше се намъкнала. Какво ли е намислила тоя път?
Прекара пак картата през скенера, отиде до входа на центъра за посетители и надникна през стъклото. Бетина Филипс беше все още на рецепцията, но само миг по-късно предаде документа си за самоличност, взе пластмасова табелчица от дежурния надзирател и беше допусната през вратата в самата зала за свиждания.
А щом тя влезе, Шеп мина през двойната врата и поиска от служителя да погледне дневника на посетителите.
Ето я — последният посетител за деня: Бетина Филипс. Написано с печатни букви име, подпис, номер на шофьорската книжка.
Само че не беше дошла на среща нито с управителя, нито с някой от персонала.
А беше дошла на свиждане с Ед Крейн.
Добре де, но какво общо има тя с Крейн? Човекът лежи за убийство, но каква връзка може да има това с Бетина Филипс? И изведнъж се досети: Ед Крейн е бащата на онова, сакатото момиче, с което Ник дружи напоследък — приемното дете на Мич и Анджи Гарви.
Но и от това не му стана ясно защо Бетина Филипс може да е дошла на свиждане с Крейн, освен ако не проявява някакъв извънреден интерес към дъщеря му. А ако се окаже, че е така, той лично ще забрани на Ник изобщо да контактува повече с това момиче. Само това му липсва: Ник да се замеси с единствената жена в града, която всички смятат за по-луда и от сина му.
По дяволите!
На излизане от сградата Шеп добави Бетина Филипс към списъка на проблемите, с които трябваше да се пребори.
Деветнадесета глава
— Заключена ли си? — притисна Ник телефона така силно, че ухото му почна да изтръпва. Седнал беше на ръба на леглото и не можеше да повярва на онова, което Сара му разправяше. Ами ако стане пожар? Как ще излезе тя от къщи?
— Върви да ѝ помогнеш — прошепна един от гласовете в главата му. — Веднага отивай.
— Убий ги — подсказа му друг глас. — Ще ти помогна. Силен съм… по-силен съм от теб… само ме вкарай у тях… и ще успеем… ще успеем…
— Не! — Ник се помъчи да не произнесе на глас думата, но не успя съвсем. После стисна очи с напразната надежда, че ако се съсредоточи единствено върху шепота от Сара, останалите гласове в главата му някак си ще млъкнат. Те обаче отказваха.
— Питай я — повтаряше съвсем нов глас. — Питай я какво е нарисувала? Онова ли, дето ти го показах? Питай я… сега я питай или…
Ник потръпна и се напъна да изключи от мозъка си този шепнещ глас, но беше прекалено късно. Демонът в него настояваше да узнае.
— Ник? — гласът на Сара успя да пробие данданията в ума му. — Какво ти е?
— К-к-какво нарисува снощи? — попита Ник, чийто глас също беше спаднал до шепот. — Гласовете се интересуват. — Изчака отговора ѝ, но след като Сара нищо не каза, продължи: — Огън, нали? Нали това нарисува? Огън.
Рязкото поемане на дъх от страна на Сара му бе достатъчно, за да разбере, че е улучил. За пореден път тя беше нарисувала онова, което той виждаше.
Ами ако той е този, който вижда онова, което тя рисува?