— Някой се качва по стълбите — прошепна Сара и прекъсна връзката.
— Върви при нея — заврънка го пак един от гласовете. — Помогни ѝ!
— Не мога! — изхлипа Ник. — Какво искате от мен?
— Направи нещо! Няма значение какво! — настояваше друг глас. — Направи нещо, иначе…
Внезапно вратата на стаята му се отвори и баща му нахълта, без изобщо да почука. Гласовете изведнъж замлъкнаха и в настаналата тишина Ник усещаше единствено блъскането на сърцето си. Да не би баща му да го е чул как спори с гласовете?
Защото, ако го е чул…
— Как си?
Ник се помъчи да направи разбор на въпроса. В какъв смисъл как е? Във физически, или в душевен? Но нищо в поведението на баща му не му подсказа смисъла.
— Добре съм — рече внимателно. — Малко поохлузен тук-там — и се пипна по гръдния кош, който бе плътно бинтован под ризата му. — Ребрата ме понаболяват. Ама иначе съм окей.
Шеп приседна на ръба на леглото.
— Майка ти каза, че пак си имал една от ония…
Баща му се поколеба за миг, а Ник се досети защо: откакто се помнеше, баща му мразеше да говори за проблемите му, сякаш по този начин можеше да отрече съществуванието им.
— Халюцинации, татко — каза. — Наричат се…
— Знам как се наричат — прекъсна го баща му. — Та пак ли получи такава?
Ха сега де? рече си Ник? Какво да му отговоря? А и той, след като вече знае, защо ме пита? Но погледът на баща му го приковаваше и нямаше как да премълчи.
— Е, не беше истинска халюцинация — промълви накрая.
— Какво значи „не истинска“ — присви очи баща му. — Имаше ли я или я нямаше?
— Ами… по-точно беше нещо като… видение.
— Видение ли? — веднага повтори с подигравка в гласа баща му. — И кое прави видението по-предпочитано от халюцинацията?
Сега вече гласовете се размърмориха.
— Нищо — отговори на мига Ник с надеждата да прекрати разговора, преди гласовете да са се развикали толкова, че да не може повече да чува баща си. — Не съм казал, че е за предпочитане. Но е по-друго. Вече виждам неща, които имат някакъв смисъл. — И изтръпна в мига, в който думите се отрониха от устата му; излизаше, че е започнал да вярва в реалността на халюцинациите.
— Значи става все по-зле и по-зле — заключи баща му с изписан по лицето гняв. — И знаеш ли защо? Положението ти взе да се влошава, откакто в града се появи онова момиче… сакатото, дето другаруваш с него.
Главата на Ник се изпълни с вой.
— Не! — изправи се Ник и изгледа гневно баща си. — Това изобщо не е вярно. Сара ми е приятелка… и точно тя ме намери в парка! Спаси ми живота!
— Може и да е така — каза Шеп. — Но според мен именно тя е тази, която те е вкарала в парка. За мен ти ставаш все по-зле, откакто се запозна с нея.
— Ама…
— Така че ти забранявам повече да я виждаш.
— Не! — замоли се Ник. — Изобщо не си прав. Когато съм с нея, се чувствам по-добре. Гласовете почти млъкват. — И взе да рови из ума си за думи, които биха могли да убедят баща му. — Когато съм с нея, съм все едно нормален.
Баща му обаче сякаш изобщо не го чу.
— Ще ти го кажа с прости думи, Ник. Ако не престанеш да се срещаш с тази Крейн, ще се наложи да те върнем в болницата.
Гласовете взеха да вият и Ник по навик кръстоса ръце върху гърдите си и се прегърна, доколкото можеше, за да не изкрещи на хора от гласове в главата му да млъкне, понеже усещаше, че подобен крясък само би влошил още повече нещата. Взря се в очите на баща си с надеждата да открие някаква възможност за компромис, но не би. Поне засега по този въпрос нямаше смисъл да спори с него.
Но и не можеше току-така да се предаде.
— Мъча се да се оправя — рече с треперещ глас. — Наистина се старая. Повярвай ми.
— Знам само едно: не мога да те оставя да се размотаваш с твоите видения в компанията на това момиче, чийто баща е в затвора, на чиято управа съм член. Така че решавай ти: или ще спреш да общуваш с нея, или ще те върнем в болницата.
Явно друго предложение нямаше да получи. И на фона на беснеещите в главата му гласове, Ник се предаде пред баща си:
— Ще направя така, както искаш. Само не ме връщай в болницата.
Най-после баща му се усмихна, но без капчица топлота:
— Хубаво. Стой по-далеч от това момиче, пък да видим какво ще излезе, окей?
Ник не можеше дори да си представи как ще страни от Сара, но му се налагаше да кимне.
— Окей? — повтори баща му.
— Окей — прошепна Ник.
— Добре. Да смятаме разговорът ни за приключен. След няколко минути сядаме да вечеряме.
— Ще сляза.
Баща му излезе, без да си направи труда да затвори след себе си и Ник едва устиска да не отиде и да затръшне вратата зад гърба му. Само щеше да натегне повече обстановката, а и вече размишляваше по какъв начин да заобиколи бащината заповед.