— Заповядай. Така и така я бях извадила заради отсъствията. — По ъгълчетата на устните заигра закачлива усмивка. — Нали си ме знаеш каква съм. Всичко записвам. Сигурно ще изгорят целия архив в деня, в който умра.
— Благодаря — каза Бетина, взе папката и кацна на един от столовете, на които обикновено седяха ученици в очакване да отговарят пред Джо Маркъм за прегрешенията си.
Явно днешната сутрин беше безгреховна, след като всички останали столове бяха свободни.
Часовникът на стената ѝ напомни, че остават деветдесетина секунди до биенето на звънеца и че е време да се върне в кабинета по рисуване на долния етаж. Прелисти набързо извлечението от преписката на Сара в предишното ѝ училище — което нямаше нищо общо с онова, което търсеше — и чак на последната страница откри необходимото — името на патронажната социална служителка, към която бе зачислена Сара Крейн.
Кейт Уилямс.
Повтори си на ум няколкократно номера ѝ, за да не го забрави, преди да е стигнала в кабинета, и тъкмо да затвори папката, мярна още нещо.
Датата на раждане на Сара.
Обзе я ужасен студ, а папката се изплъзна от ръцете ѝ и тупна на пода.
— Бетина? — подскочи Инид. — Лошо ли ти е?
Бетина погледна папката на пода и се приведе да я вдигне.
— Нищо ми няма — каза, като не успя съвсем да прикрие слабото треперене в гласа си. — Без да искам, я изпуснах.
Инид я изгледа подозрително:
— Много си пребледняла. Закусвала ли си тази сутрин? Ако не си, може да ти е паднала захарта. В учителската стая има понички. Хапни една, а аз ще пратя някой да наглежда през това време класа ти.
— Няма нужда — завъртя глава Бетина. — Ще се оправя.
И преди Инид да ѝ възрази, стана, върна папката върху бюрото ѝ и излезе от канцеларията, повтаряйки още три пъти наум телефонния номер на Кейт Уилямс.
Не ѝ беше необходимо да запомня рождената дата на Сара.
Изключено беше да я забрави.
Двадесета и първа глава
Бетина наби спирачките и колата ѝ се закова пред ръждясалите железни порти на „Шътърс“.
Нещо се беше променило.
Какво обаче?
Остана за миг неподвижна зад волана и през това време се убеждаваше, че няма никаква промяна, а че просто е видяла рождената дата на Сара Крейн в училищната преписка. И въпреки това през целия ден — който ѝ се видя безкраен — имаше усещането, че нещо се измества и чувството ѝ се засили още повече по пътя ѝ от училище към дома. И ето че сега, седнала в колата си пред портала на единствения дом, в който беше живяла, вече виждаше промяната.
Което, разбира се, не можеше да бъде: портите си бяха точно такива, каквито ги помнеше открай време — провиснали и ръждясали, с оригиналните лозови листа от ковано желязо, почнали отдавна да падат, сякаш самите порти усещаха бързо приближаващата се зима. С тази разлика, че днес следобед портите изглеждаха другояче.
Част от ръждата като да се беше олюпила, а от едно-две проядени лозови стебла сякаш бяха поникнали нови миниатюрни островърхи филизчета.
Което пък беше пълна глупост: металът, особено пък кованият метал, не е способен на подобно нещо. Ръждяса ли веднъж — край. Пък и колкото реалистични да са изглеждали лозовите ластари преди век и половина, не бяха нищо повече от най-обикновено желязо.
И все пак…
Светлината. Никакво друго обяснение не намираше. Явно есенната светлина я мамеше — слънцето бе почнало да залязва съвсем рано и вечерните сенки скриваха най-грозното от похабата на годините.
Свали крака си от педала на спирачката и продължи напред, но на излизане от гаража няколко секунди по-късно пак се закова на място.
И впери поглед в къщата.
Защото и тя ѝ се стори някак си различна. Но какво пък се беше променило? Боята продължаваше да се лющи, поне онази, която беше останала от някога, и по покрива все още липсваха ответите през годините плочи.
И все пак…
Все пак боята ѝ се видя не толкова зле, колкото ѝ се беше сторила при последния оглед преди няколко месеца, та дори и покривът имаше вид, че ще може да изкара поне още една зима преди да ѝ се наложи да предприеме нещо.
Както винаги, влезе през задния вход, но пак се спря на прага. Само че този път знаеше защо спря.
Беше забравила да изключи отоплението в кухнята, та я блъсна вълна от нагорещен и скъпоструващ въздух. Без дори да си съблече палтото, се насочи към калорифера и се пресегна да го изключи.
Но се оказа, че вече е изключен. И вентилаторът му не духаше, и повърхността му имаше стайна температура.
Да не говорим, че и Пайуакет не се беше свил на кравай отпреде му, да се припича и да проспива деня си.