А общата им цел бе да разрушат ума му.
Тихото почукване по вратата прекъсна мислите му.
— Добрутро — каза майка му.
— Добрутро.
Ник тръсна глава да прогони окончателно спомените, изключи алармата и стана.
Изпотрошената клавиатура, неподлежаща на оправяне, лежеше върху бюрото му. Сякаш се нуждаеше от още доказателства за снощния „епизод“.
А до клавиатурата беше флакона с таблетките, оставен от майка му. Обикновено тя го държеше нависоко в кухненския шкаф над хладилника, въобразявайки си, че той е още малък и не може да го стигне, и му даваше лекарството точно според предписаната от лекаря доза.
Снощи обаче двете хапчета бяха свършили работа. Току-виж и днес още две го оправят.
Окей, пак се замоли Ник. Не искам друго, освен днес да съм окей.
Облече се старателно, докато слушаше как майка му изпразва миялната машина в кухнята. Сигурно днес няма да го пусне на училище и ще се обади на доктора във връзка със снощните събития. Той обаче няма да ѝ даде такъв повод. Колкото по-нормално се държи, толкова повече ще я убеди в нормалността си. Че кой вкарва нормални хора в психиатрията? А и като се държи съвсем нормално, току-виж и се почувствал нормално.
Извади една таблетка от флакона и я погълна с малко вода. После изми зъбите си, среса се, хвърли си една усмивка в огледалото, грабна чантата с учебниците и тръгна надолу.
Днес му предстои хубав ден — отсега го усеща.
Или просто лекарството е почнало да му действа?
Подаде флакона на майка си, която извади таблетка и я сложи до чашата му с портокаловия сок, след което качи лекарството нависоко в шкафа над хладилника. Както се очакваше, му каза:
— Днес май ще е най-добре да си останеш у дома. Ще се обадя на лекаря ти.
Ник прокара второто хапче с портокаловия сок и намаза фъстъчено масло върху препечената си филийка.
— Ама на мен нищо ми няма. Чувствам се добре.
Майка му се извърна от печката и го огледа изпитателно, като да виждаше в стомаха му първата таблетка, която тайно беше взел.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм — увери я Ник и отхапа от филията. — Няма проблем.
— Никакви гласове? — изключи тя печката и изсипа двете яйца върху чинията му.
— Никакви — завъртя глава Ник.
И взе да маже старателно мармалад върху фъстъченото масло, та да не познае тя по очите му, че я лъже. Защото той и сега ги чуваше, но не искаше… не биваше… да го признае. Длъжен бе да изглежда нормален и да се надява, че второто хапче ще му стигне за през целия ден.
— Сигурно снощната двойна доза ти е била от полза — разсъждаваше на глас майка му, при все че Ник долови съмнението в гласа ѝ.
Но само сви рамене, да ѝ покаже, че почти е забравил за снощи.
— Тръгвам — каза. — Ще закъснея. — Облече якето, вдигна с една ръка чантата, а с другата грабна филията с фъстъченото масло.
Лили Дънигън успя да го прегърне за миг, преди да излети през кухненската врата:
— Притеснявам се за теб, нали ме разбираш — рече и го целуна по бузата.
— Престани да се притесняваш — успокои я Ник. — Мисли си за други работи, окей?
— Лесно ти е да говориш така — насили се да му се усмихне тя. — Но аз така или иначе ще се обадя на лекаря да му кажа, че съм ти удвоила дозата.
— Както искаш — измърмори Ник и се изплъзна от прегръдката ѝ. — Закъснявам, мамо.
— Ох — въздъхна Лили. — Пожелавам ти приятен ден.
— И аз си го пожелавам — рече през рамо Ник, затръшна кухненската врата и излезе в мразовитото септемврийско утро.
Наистина си го пожелавам, повтори си на ум.
Но още преди да стигне до следващата пряка, заседаващите в главата му взеха да повишават глас дотам, че почнаха да заглушават всички останали шумове.
И преди още да стигне до училището, бяха превзели окончателно вниманието му.
* * *
Кейт Уилямс допи студеното кафе от термочашата, остави я в поставката за чаши между двете предни седалки и сви в паркинга пред болницата.
За тази сутрин имаше записани двама клиенти. Първо, изоставено от майка му новородено — захвърлено в кофата като обикновен боклук, но открито след двадесет и четири часа, успяло някак си да преживее изпитанието, поднесено му още в първия му ден на този свят. С бебето нямаше да има проблем: медиите бяха разтръбили за случая и службата ѝ вече беше залята с предложения от приемни домове и половин дузина молби за осиновяване.
Вторият случай обаче щеше да е тежък — колко тежък ѝ стана ясно само преди час в съдебната зала, където осъдиха Едуард Крейн на петнадесет години затвор за непредумишлено убийство.