Заключени и със спуснати резета.
Въпреки това не се почувства в безопасност, а животните ѝ, сякаш прихванали страха ѝ, се струпаха около нея и когато най-после угаси осветлението на партера и тръгна нагоре към спалнята си на втория етаж, не се отлепиха от нозете ѝ.
Не преставаше да се ослушва в шумовете от къщата.
И животните бяха наострили слух.
Тишина.
Прибра животните в спалнята си, заключи се и си легна така, както си беше облечена, все още в плен на ужасния страх, внушен ѝ от гласа по телефона. Вдигна завивката плътно до брадичката си, остави лампата да свети и взе да се моли, ако сънят изобщо дойдеше, поне да не ѝ донесе още ужаси…
Усети присъствието, преди да го беше чула. Усети го като опасност, която беше съвсем наблизо и от която трябваше да бяга. Но вместо да бяга, тя се спря и зачака в тъмнината, в гората, в самотата на нощта.
Някаква съчка се пречупи. Звукът сякаш дойде откъм гърба ѝ.
Извъртя се и пак го чу.
И пак иззад себе си.
Когато и трета съчка изпука, най-после хукна да бяга, но краката ѝ така тежаха, че едва ги движеше.
А присъствието от мрака идеше все по-близо.
Почти можеше да го види, почти да го пипне, но макар че бе тъй, тъй близо, някак си не успяваше да го намери.
После нещо я хвана за гърлото, усети как я стиска все по-силно и вече усещаше дишането му досам ухото си — тежко дишане, — а онова нещо около шията ѝ се стягаше още повече и тя взе да пада, да пада, да пада, но по някое време земята се вдигна насреща ѝ и онова нещо пусна врата ѝ, но пък сега я натискаше нещо отгоре — някаква ужасна тежест — и ѝ идеше да изпищи, но беше останала без глас, та когато отвореше уста, не можеше да издаде никакъв звук.
Пръсти.
Груби пръсти, които шареха по цялото ѝ тяло, раздираха дрехите ѝ, смъкваха ги, навираха се под сутиена и… в гащите ѝ… вътре в нея! Сега вече успя да изпищи, но гласът ѝ остана в плен на тялото ѝ, та колкото и да се напъваше, нищо не излезе, освен някакво странно ръмжене.
Опита се да хапе, да дращи — всичко, което ѝ дойдеше наум, само и само да се отскубне — но нападателят оставаше през цялото време извън обсега ѝ, недосегаем за мятащите се панически нейни ръце и крака.
Тежестта му отгоре ѝ ставаше все по-голяма и тя усети как потъва в горската пръст, как дрехите ѝ биват разкъсани и как нещо влиза силом в нея, разкъсва я, причинява ѝ прогаряща болка в слабините и…
— Ще те убия! — прошепна глас в ухото ѝ. Гласът беше нисък, твърд и тъй студен, че чак душата ѝ се вледени, но в същото време прогори в паметта ѝ неизличим спомен.
Гласът проникна в паметта ѝ дори по-дълбоко, отколкото мъжът успя да проникне в тялото ѝ.
Не можеше да диша, не можеше да се съпротивлява, не беше способна нищо да стори.
А беше длъжна — длъжна да направи нещо, иначе ще умре. Тук, насред мрака, в гората, в нощната тъма.
Тъмата се завихри и в тъмнината на зрението ѝ, и точно когато ѝ идеше да се предаде, да се остави да потъне завинаги в нея, събра сили за последен напън.
Напълни до краен предел дробовете си с въздух и го изпусна в писък, събрал в едно цяло всичките страдания, ужаси и болки, които току-що ѝ бяха причинени.
И седна уплашена в леглото.
Изобщо не беше в гората, в тъмното, на студа.
Беше в пълна безопасност в леглото си, в собствената си безопасна къща, пазена от верните ѝ животни.
Грабна Роки и го притисна до силно биещото си сърце.
Но както Роки я ближеше по лицето, а котките и Купър се притискаха плътно о нея, Бетина осъзна, че греши.
Изобщо не беше в безопасност.
Нещо — всичко — се беше променило.
* * *
Сара беше преместила паянтовата си табуретка до таванския прозорец и накланяше учебника по история така, че да хване и последния за деня слънчев лъч, само и само да не я обвинят, че е запалила рано единствената крушка на тавана и по този начин хаби ток. С крайчеца на окото мярна завиващата от съседната пряка кола, затвори учебника в скута си и я загледа как приближи по улицата и спря точно пред тяхната къща.
Като позна чия е колата, сърцето ѝ се раздумка: Кейт Уилямс.
Как така се е сетила да дойде?
Да не би някой да се е притеснил, че не е в училище и да се е обадил на „Социални грижи“? Или просто беше едно от внезапните посещения, за които Кейт я беше предупредила, че от време на време извършва?
Или самата Анджи Гарви се е обадила да поиска властите да преместят Сара някъде другаде?
Въпросите още се блъскаха из главата ѝ, когато чу Анджи Гарви да се качва шумно по стълбите, което елиминира последния вариант; ако тя ги е викнала, отдавна щеше да ѝ е казала да си стегне багажа.