— Дойде оная от окръжния съвет — каза Анджи. — Нямам представа какво иска, но като те извикам, слизаш долу и ѝ казваш, че сме ти осигурили всичко необходимо. — И прикова Сара с поглед. — Само една излишна думичка да си посмяла да кажеш, ще видиш какво ще ти се случи, като се върне Мич от работа. Но ако се държиш прилично, още от утре пак тръгваш на училище. Разбра ли? — Сара кимна, но изражението на Анджи стана още по-свирепо. — И няма да е зле да си припомниш къде точно работи Мич и до каква степен може да стъжни живота на баща ти. Ясно?
Сара усети как кръвта се стече от лицето ѝ при тази заплаха.
— Ясно ли се изразих? — настоя да чуе отговор Анджи.
— Да, мадам — отвърна Сара с глас, граничещ с шепота.
На вратата се позвъни и Пепър се разлая.
— Пооправи се — заръча Анджи, — а аз ще те викна, когато му дойде времето. — На излизане се обърна да добави: — В училището казах, че си болна.
Сара пак кимна, а когато Анджи окончателно се махна, остави учебника по история върху импровизираното бюро и слезе до банята на втория етаж да си измие лицето и зъбите и да се среши. Гледаше обаче да не прекали: щом Анджи е казала, че е болна, по-добре да не изглежда съвсем свежа. Приключваше с ресането, когато чу Анджи да я вика и взе да подготвя наум какво ще каже пред Кейт Уилямс, та да не я махне от Уоруик. За малкото прекарано там време бе срещнала двама души, които, заедно с баща ѝ, бяха станали най-важните фигури в живота ѝ — Ник Дънигън и Бетина Филипс, и нямаше никакво желание да я отделят и от тях така, както я бяха отделили от баща ѝ. Погледна се за последно в огледалото и заслиза по стълбите, полагайки максимални усилия да прикрие куцането.
— Ха, я виж! — възкликна Кейт Уилямс, като видя слязлата Сара. — Ама ти си без патерици! — Но усмивката ѝ изведнъж поугасна: — Но си и отслабнала.
— Яде колкото едно пиле — каза Анджи. — Пък и напоследък беше малко болна. Но вие не се притеснявайте. Ще я угоим.
Анджи я обгърна с ръка и я притисна, а Сара се усмихна на Кейт:
— Здравейте — рече, но гласът ѝ едва се чу. — Радвам се да ви видя.
* * *
Лошо съчетание, мислеше си Кейт на излизане от дома на семейство Гарви половин час по-късно. Сара Крейн наистина ѝ се стори бледа, но изобщо нямаше вид на боледуваща, а освен това на няколко пъти ѝ се стори, че момичето поглежда притеснено приемната си майка, сякаш не беше сигурно, че дава правилните отговори. Е, може и да не каза всичко, което Анджи Гарви очакваше да се чуе от нея, но пък и никакъв погрешен отговор не даде — нищо, което да разтревожи с особена сила Кейт. А това, че Гарви и Сара са неподходящо съчетание, не беше, за съжаление, достатъчен повод Кейт да почне да търси ново място за Сара — поне не на този етап.
Да се намери приемен дом поначало не бе никак лесна работа, а по скалата на приемните родители семейство Гарви се класираше някъде по средата: не идеално, но и далеч не сред най-лошите. И все пак, макар Сара да повтори няколкократно, че всичко било наред, Кейт остана с несъмненото чувство, че Сара ѝ беше спестила истината.
Или че поне не ѝ беше казала цялата истина.
Влезе в колата, погледна графика си — закъсняваше с пет минути за срещата си с двойка, която възнамеряваше да приеме наведнъж четири деца, всичките под петгодишна възраст, чиято майка беше умряла, а баща им зарязал — и си взе бележка наум да навести Сара още веднъж през следващите една-две седмици. Дано тогава им остане поне малко време да си поговорят на четири очи. И ако всичко е нормално, Кейт ще приеме, че настаняването на Сара е успешно и ще може да се заеме с по-тежките случаи — като този с четирите дечица, които се надяваше да бъдат приети от двойката, с която ѝ предстоеше да разговаря.
Запали колата, преговори си адреса, на който трябваше да отиде, и — поне засега — изключи Сара Крейн от мислите си.
* * *
Бетина обикаляше бавно партерните стаи на „Шътърс“, мъчейки се да определи какво точно се е променило в къщата. На прибиране преди половин час се беше спряла за малко не само пред провисналите порти на имота, но и пред гаража. Не забеляза нищо ново — нищо съществено, де. Или поне така си каза. Да не би да очаква лющещата се боя и падащите покривни плочи сами да се поправят? Да не говорим, че имаше съвсем просто обяснение и за това, защо къщата вече не ѝ изглежда толкова зле, колкото преди.
Просто беше свикнала с вида ѝ — нищо повече. Така се беше примирила с все по-разкапващата се фасада на имота, че просто бе престанала да вижда всички онези неща, чийто ремонт не можеше да си позволи.