Но когато влезе в старата резиденция, усещането, че всичко е поновому, се засили, та след като си направи чаша чай, тръгна да установи какви точно са разликите. От двадесет минути обикаляше от стая на стая с Купър и Роки по петите ѝ.
Нищо. Всичко си беше непроменено, а противно на очакванията ѝ, нито едно от кучетата нито се наежи, нито изръмжа, нито се опъна да не влезе в някоя от стаите. Накрая се отказа и тръгна към студиото да си допие чая и да гледа как денят гасне над езерото. И точно тогава го видя: пожълтелият ръкопис си беше точно там, където го остави предната вечер, когато телефонът иззвъня и онзи ужасен глас възбуди кошмарите, които се беше надявала никога да не се повторят.
А до ръкописа седяха на страж двете котки, вперили погледи в нейните очи.
Те знаят, мина ѝ през ум. Всичко, което търся, е именно в тези страници.
Не че чак сега го откриваше. След като Сара бе нарисувала описани на тези страници сцени, без изобщо да ги е чела, ѝ стана ясно, че те са свързани някак си с всичко, което ставаше наоколо ѝ. Вдигна ги, подреди ги и взе да ги прелиства, но без да ги чете, само търсеше да открие някаква схема.
Тонът им беше близък до този на анамнези на хора, които са били затворени тук, но по-скоро анамнези, писани от самите пациенти, а не от лекар.
От друга страна, прапрадядо ѝ пък твърдеше, че са художествена измислица.
„Приказки от моето въображение“
Така поне беше написал.
Ами ако това не отговаря на истината?
След като разказите са плод на фантазията му, защо му е трябвало да крие ръкописа? Да не би пък да е разпитвал някои затворници, а после да е описал лудостта им във вид на художествена проза?
И пак същият въпрос: защо?
Онези, старите кантонерки в зимника — те са пълни със стари архиви. Ако намери съответствие между разказите и някои от затворниците, а после намери общ знаменател за тези затворници…
Потръпна при самата мисъл да слезе отново в онези влажни полумрачни помещения под къщата, но мигновено се отърси от това усещане. Досега не беше намерила там долу нещо, което да я уплаши. От какво се бои пък сега? Но и този отговор ѝ беше предварително известен. Сега трябва да се страхува от това, че всичко се е променило. Всичко в къщата е станало различно.
Всичко.
Но това си е най-обикновено мазе, продължаваше да спори със себе си.
Допи остатъка от изстиналия чай, взе от кухнята големия електрически фенер, който държеше винаги там, и викна на Купър и Роки. Те дотичаха до кухнята, но щом я видяха да отваря вратата към мазето, Купър тихо изръмжа, а Роки се сви на пода под рамката на отворената врата към килера и категорично отказа да помръдне.
Из кухнята се разнесе миризмата на плесен, при което и Купър се сниши и се притисна о Роки.
Бетина щракна стенния ключ и запали редицата древни жълти крушки.
— Идвайте бе, женчовци — подкани кучетата.
Но и двете не пожелаха да мръднат.
Заслиза по циментовите стъпала, спря се по средата и се ослуша.
Тишина.
Но в същото време усети: нещо я причаква долу.
За една бройка да хукне обратно по стълбите към силно осветената, топла кухня, но сама се скара на себе си. Та нали хиляди пъти беше слизала до долу, от какво се шубелисва точно сега? Пое дълбоко дъх, слезе по останалите стъпала и взе да разбутва прогнилите сандъци с един Господ знае какво, които бяха струпани пред старите кантонерки.
Отвори първото чекмедже. Затворнически досиета. Стотици. Натъпкани плътно. Опита се да издърпа едно, а то се разпадна между пръстите ѝ.
Затвори чекмеджето и остана загледана за миг в цялата редица кантонерки.
Откъде да почна? — запита се. — Какво да търся?
Изведнъж чу зад гърба си тихо дращене, извърна се инстинктивно и забеляза застаналия на най-долното стъпало Купър, килнал глава и вперил поглед в нея.
Въздъхна и пак се загледа в кантонерките.
Нещо се беше променило.
Този път обаче моментално установи какво: едно от чекмеджетата — най-долното на най-лявата кантонерка, — се беше отворило.
Не много — беше само леко открехнато, всъщност — но пък можеше да се закълне, че само преди секунда, преди да се извърне, беше забелязала, че е затворено.
Зад гърба ѝ Купър тихичко изръмжа.
Бетина посегна с треперещи пръсти и извади чекмеджето.
Първо ѝ се стори, че е празно, но като го издърпа докрай, ги видя. Тридесетина големи плика, пъхнати зад плъзгащия се разделител, който придържа предните папки в почти изправено положение.
Бетина измъкна внимателно първия, отвори го, извади листата и освети челната страница.
Пациентът се казваше Тарбел — Уилям Г. Тарбел. Самата страница не бе нищо повече от списък на дати, на които е бил приет в различни отделения. През последните четири месеца от графика човекът явно се е смятал за достатъчно здрав, че да му поверят поддръжката на двора на „Шътърс“. Бетина запрелиства внимателно листата, стараейки се да възприема бързо ръкописния текст. В продължение на едно десетилетие Тарбел явно се беше женил три пъти, все за млади жени, които му родили пет деца; оцелели само последната жена и едно от децата. Според записките Тарбел изял останалите.