Бетина беше почти сигурна, че е мярнала подобна история в стария ръкопис. Извади всички пликове от чекмеджето и с Купър по петите ѝ се качи обратно в светлата, уютна кухня. Угаси осветлението в зимника, заключи вратата и подреди старателно пликовете върху голямата дървена кухненска маса. Отби се до студиото да вземе ръкописа и го донесе и него в кухнята.
Нужни ѝ бяха само двадесет минути, за да свърже повечето разкази в ръкописа с досиетата и да установи, че имат три общи характеристики:
Всеки един от затворниците е служил тук, в дома: едни като готвачи, други като градинари, чистачи или коняри.
Всеки един бил извършил някакъв ужасен акт на насилие, но не изпитвал и капка угризение.
И трето: в преписката на нито един нямаше вписана дата на смърт, а още по-малко пък — на освобождаване.
Поначало през първите години на съществуването на „Шътърс Лейк“ никого не изписвали. Само в някои — много малко на брой — случаи позволявали на роднини да приберат тялото на някой починал. Но повечето обитатели на „Шътърс“ така и не излизали от там; умрелите били погребвани в частното гробище на имота, а имената, датите на погребенията и местонахождението на гробовете им били вписвани в голямата книга, която и досега се намираше в кабинета на дядо ѝ.
— Ей така, за всеки случай — обясни ѝ дядо ѝ, когато преди много години ѝ показваше книгата. — Ако някой дойдеше да търси свой роднина, моят дядо държеше да може да им покаже къде е гробът му, та ме посъветва и мен да я държа под ръка, в случай че се появи нечий потомък.
Бетина стана, отиде до кабинета и се върна с книгата.
Нито един от онези, чиито досиета бяха скрити на дъното на иначе празното чекмедже, не фигурираше в гробищния списък.
А след като не са били погребани в гробището…
В паметта на Бетина изникна спомена за първата картина на Сара Крейн и изведнъж си даде сметка къде са всичките тези хора.
В зимника.
Всички те бяха и досега в мазето.
Двадесет и втора глава
Бетина тъкмо се канеше да си свали халата и да се пъхне в леглото, вече заето от двете кучета и трите котарака, когато Роки внезапно стана и замръзна с насочен право към прозореца нос.
— Какво има? — попита го Бетина, докато развързваше колана си. Но преминалите по тавана светлини от фарове отговориха на въпроса ѝ преди Роки, а след него и Купър, да се разлаят.
Някой пристигна по автомобилната алея и в момента паркираше пред къщата.
Купър наостри уши и впери поглед във вратата на спалнята в очакване да чуе входния звънец.
Бетина погледна часовника. 22:30. Кой пък е тръгнал на гости по това време на нощта?
Гласът от телефона.
Звънецът иззвъня, кучетата се разлаяха, Бетина отвори вратата и ги пусна да тичат надолу. Последва ги, значително по-бавно, а накрая съвсем се спря на най-долното стъпало, след като ехото от снощното позвъняване по телефона отекна отново в паметта ѝ:
„… Ще те убия…“
Какво си представя тя? Сега не е време за отваряне на входната врата, ами е време да си монтира алармена инсталация!
Само че ако някой е дошъл да я убива, за какво му е първо да звъни на вратата?
А защо пък не?
Звънецът иззвъня повторно, но вместо да се отправи към входната врата, Бетина мина през кабинета и грабна тежкия ръжен от камината. Едва тогава, стиснала го здраво в дясната си ръка, отиде до вратата, запали външната лампа, отмести капачето на шпионката и надникна през нея.
На прага стоеше Лили Дънигън, бледа, с шарещи нервно очи, които като че търсеха дали някой не се е скрил в кадифената нощна тъма.
Бетина пусна ръжена в стойката за чадъри, дръпна резетата и отвори.
— Лили?
— Слава Богу, че си си вкъщи — мушна се през вратата Лили и Бетина затвори зад гърба ѝ. Чак тогава Лили забеляза, че домакинята ѝ е по халат. — Аз да не те събудих?
— Изобщо не си — каза Бетина. — Не бях стигнала до лягане. — После видя зачервените очи на Лили и тонът ѝ стана сериозен:
— Какво има, Лили? Какво е станало?
Кучетата, очевидно успокоени, че неочакваният посетител не мисли зло на господарката им, взеха да душат любопитно нозете на Лили, а тя се наведе да ги почеше по гърбовете, преди да издуха носа си в доста омачканата си носна кърпичка.