Лили отпи от напълнената ѝ повторно чаша чай.
— Въпросът е, че Ник сега им вика видения. Които означавали нещо, но и сам той не знае какво. Или поне не може да ми го обясни. — И изгледа отчаяно Бетина. — Извинявай… не биваше да идвам. Не знам какво си бях наумила.
— Ти просто се мъчиш да помогнеш на сина си — утеши я Бетина. — Нима това не е задължението на една майка?
Лили кимна:
— Адски безпомощна се чувствам, а и Ник е ужасно уплашен. Ако може някак си да се успокои… — Изведнъж лицето ѝ грейна и тя погледна чашата си. — С този чай, да речем!
— В него има само няколко билки, Лили. Той…
Но нищо не бе в състояние да успокои развълнуваната Лили:
— Ти нали каза, че ще ме успокои, и ето, че сега съм спокойна. Защо мислиш, че няма да окаже същия ефект и върху Ник?
— Не знам…
— Но дай поне да опитаме. Ще си платя, каквото трябва!
Сега вече Бетина се разсмя:
— Нищо няма да ми плащаш. Ще ти го замеся за пет минутки и ще ти го сложа в торбичка. Само гледай да не те спре Дан Уест и да реши, че носиш марихуана.
Лили се стресна и очите ѝ се ококориха:
— Ама нали не е?
— Разбира се, че не е! Не си ли даваш сметка какво ще ми се случи, ако ме хванат, че давам трева на някой свой ученик? — Но изражението ѝ изведнъж стана сериозно. — Все пак, недей да разправяш по хората какво съм ти дала. И без това си имам предостатъчно врагове, които се чудят как да ме уволнят от училището. Остава само да ме обвинят, че практикувам медицина без разрешително и край.
— Това по-страшно ли е от вещерството или не? — попита Лили с глас, който беше точно толкова безизразен, колкото и лицето ѝ, но накрая не издържа и се разкикоти: — Сигурно е по-лошо. Ако е вещерство, поне могат да помолят свещеника да се моли за тях.
Лили си наля трета чаша чай, а Бетина взе да смесва билковата отвара. Не че щеше с нещо да помогне на Ник, но поне щеше да даде някакво спокойствие на Лили. Защото онова, което изживяваше Ник, можеше да е всичко друго, но не и видения.
Тук ставаше дума за общуване.
За комуникация между него и Сара Крейн.
И между онова нещо, което се намираше у дома ѝ.
* * *
А навън фигурата, която следеше Бетина Филипс и Лили Дънигън от мига, в който последната пристигна, изчезна в гората така безшумно, както се беше появила.
Двадесет и трета глава
Сара не помнеше да е прекарвала по-продължителна сутрин през живота си. Излезе от дома на Гарви в седем и тридесет и нещо и тръгна с максималната ѝ възможна скорост към ъгъла, убедена, че там ще я чака Ник Дънигън.
Но от Ник нямаше и помен — нито на ъгъла, нито другаде, и когато ѝ оставаха само стотина метра от училището, мозъкът ѝ направо кипеше. Знаеше със сигурност, че не е в болницата. При последния им разговор, преди да свърши батерията на клетъчния телефон, беше споменал, че ще го изпишат още на другия ден. Добре де, ама защо го няма? Защо не я чакаше?
Като стигна в подножието на стълбището към главния вход, толкова се беше притеснила за Ник, че дори не забеляза как я заглеждаха съучениците ѝ. Но когато влезе и тръгна по пренаселения коридор към гардеробчето си, нямаше как да не се усети — да не забележи как я гледат, да не чуе разменените шепнешком приказки, особено онези, които бяха произнесени умишлено така силно, че да стигнат до слуха ѝ.
— … разправят, че се пускала на Конър Уест…
— … та Ник Лудия се опитал да ритне Уест по…
— … Джолинта каза, че се чукала с трима…
— … Стига бе, аз и един не мога да си представя, дето ще поиска да я чука. До саката ли ще опре…
Сара си наложи да не ги слуша и през остатъка от сутринта — през първите четири часа — не погледна никого и не чу нищо. Нека си приказват, повтаряше си на ум. Няма да им обръщам внимание. На нито един.
Само веднъж, между втория и третия час, мярна Ник в далечния край на коридора, но той не я забеляза — а тя тъкмо се насочи натам и би звънецът за следващия час. Но поне се беше уверила, че е в училище.
И ето че сега часовникът отмерваше последните секунди от четвъртия час, и в мига, в който звънецът би, тя не остана на мястото си, както друг път, за да оредее тълпата, ами стана, грабна раницата, набута вътре учебника по история и…
Някой я блъсна обратно на стола, а като вдигна поглед, видя как Джолийн Парсънс забелваше очи:
— О, не можеш да изчакаш останалите да излязат, а? — изсъска Джолийн съвсем тихо, че само Сара да я чуе. — Значи, трябва да се мотаем само защото не можеш да се движиш като хората, така ли? — И без да дочака отговор, Джолийн се фръцна, а само след секунди една от приятелките ѝ се извърна и подигравателно ѝ се изсмя.