Сара изчака да остане сама в стаята с учителката и чак тогава пак стана и излезе в коридора.
Притисна раницата към гърдите си и без никого да гледа и никого да слуша, тръгна към столовата.
Ник седеше на обичайното си място на най-далечната маса.
Сара си купи парче пица и чаша лимонада и понесе таблата си натам, но тъкмо когато се канеше да седне, той каза тихо, забол очи в храната пред него:
— Трябва да седнеш другаде.
— Какво? — Ръцете ѝ се разтрепериха и таблата ѝ се тръшна на масата.
Ник все още отказваше да я погледне.
— Не бива да ни виждат заедно.
Сега вече сърцето на Сара се раздумка, а по гърба си усети вперените в тях погледи на всички ученици в столовата. Какво става? Защо се държи така Ник с нея?
— Какво… — понечи да попита, но Ник завъртя глава.
— Не ми говори. Баща ми каза, че ако не престана да се срещам с теб, ще ме върне в болницата.
— Защо? — не се предаваше Сара и седна на стола срещу Ник. — Да не си мисли, че аз съм те пребила?
Ник отмести таблата си настрана и се премести на съседния стол.
— Остави ме на мира, окей?
Сара се облещи насреща му и се опита да не слуша подхилкванията, които вече се носеха из столовата.
— Ама ти сериозно ли говориш? — сниши глас така, че само Ник да я чува.
Той най-после вдигна глава с изкривена от мъка физиономия.
— Моля ти се — прошепна ѝ в отговор. — Седни някъде другаде. Все ще се намери някой да каже на баща ми. Сто на сто!
Сара задържа погледа му дотогава, докато той не го отмести. Отвори раницата си, разрови се, напипа клетъчния му телефон и го остави върху масата. После стана, взе таблата и затърси къде другаде да седне.
Но накъдето и да се извърнеше, хората или завъртаха глава или се правеха, че изобщо не я забелязват. Не че имаше някакво значение. Дори да намереше къде да седне, апетитът ѝ беше изчезнал и нещо така притискаше гръдния ѝ кош, че надали и лимонадата щеше да може да си изпие, камо ли да преглътне целия резен пица.
Остави таблата върху количката за мръсните съдове, излезе от столовата и тръгна обратно по безлюдните коридори към гардеробчето си, борейки се на всяка крачка със сълзите, които напираха да потекат от очите ѝ. Погледът ѝ така се замъгли, че едва виждаше комбинацията на гардеробчето и успя да го отвори едва от третия опит.
Върху учебника ѝ по физика имаше лист от тетрадка, сгънат на две.
Без плик. Дори без името ѝ отгоре.
И сигурно нямаше да има и името на написалия го, рече си още преди да го разгъне.
Защо ѝ трябва изобщо да го чете? Кой знае каква заплаха че ще я убият ѝ е написал я Конър, я някой негов приятел, или пък някой е нарисувал нещо гадно по повод на ония неща, дето си шепнеха по неин адрес от сутринта.
Дали да не го занесе в директорския кабинет?
Или просто да го изхвърли?
Но както си задаваше на ум всички тези въпроси, неусетно го взе и го разгъна.
Чакай ме в библиотеката веднага след часовете.
Ник го беше подписал само с инициала си, и това ѝ бе достатъчно, за да даде свобода на сълзите, които цяла сутрин беше потискала.
Как можа да се усъмни в него, та дори и само за минута?
* * *
Десет минути, обеща си Сара, забързана към старата библиотека „Карнеги“, до която трябваше да мине още цяла една пряка. Ако бързам, ще закъснея само с петнадесет минути за дома. И Анджи може изобщо да не забележи.
Но докато чакаше да светне зелено, умът ѝ не преставаше да търси нещо, с което да отклони гнева на приемната ѝ майка. Всъщност какво значение имаше? Дори и навреме да се прибере, Анджи все ще намери за какво да я накаже.
Светофарът превключи и Сара се понесе в накуцващ тръс. Оставаха ѝ само двайсетина метра до библиотеката, когато изсвири клаксон и така я стресна, че изгуби равновесие и ѝ се наложи да се хване за близкия стълб, та да не падне. Колата на Конър Уест наби спирачки до нея, а отвътре ѝ се захили Тифани Гарви.
— Ти накъде така си тръгнала? — запита я приемната ѝ сестра. — Нашата къща е в обратната посока!
— Трябва ми една книга. Имам да пиша реферат — избъбри Сара първото оправдание, което ѝ дойде на ум.
— Да бе, да! — провлeче Тифани. — С гаджето ще се срещаш. Ясно. В раздела по история ли ще се натискате?
Сара усети, как я издаде избилата по бузите ѝ руменина.
— На Ники Лудия не му става — пропя Конър Уест. — След оня бой, дето му хвърлих, поне една седмица няма да може да го вдигне дори ръчно.