Сара сведе глава и понечи да тръгне към библиотеката, но колата се движеше бавно, успоредно с нея.
— А ти внимавай — продължи Конър, но с такъв заплашителен тон, че Сара се смрази. — Държим те под око. И не само аз и Тиф, ами цяла тайфа. И онова, което ще ти се случи, е далеч по-лошо от това, което сполетя Дънигън.
Сара се закова на място и изгледа кръвнишки Конър:
— Я ме оставете на мира! И Ник също! Какво сме ви направили?
За част от секундата Конър Уест буквално се стресна от това, че му се беше озъбила, но после очите му се свиха в леден гняв:
— Вие убихте кучето ми. И ще си платите за това. И ти, и Дънигън. Не знам как точно го направихте, но бях там и никога няма да го забравя. — Даде пълна газ, гумите превъртяха и засипаха Сара с порой от гниещи листа.
Тя се огледа дали някой бе видял станалото или чул заплахата на Конър, но не само по тротоара, по цялата улица нямаше жива душа. Отръска, доколкото можа, полепналата по дрехите ѝ мръсотия, изкатери се по мраморното стълбище на библиотеката, отвори масивната врата и мигновено се пренесе назад в дните, когато майка ѝ я водеше в местната библиотека да ѝ прочете някоя приказка или да вземе срещу личната си библиотечна карта колкото книги искаше. Топлината на сградата взе да се разлива по тялото ѝ и тя се озърна за Ник, но не го видя нито по някоя от големите дървени маси, нито между стелажите с книги.
После се сети за онова, което ѝ каза в столовата и си даде сметка, че сигурно ще я чака някъде, където никой не би могъл да ги види, че разговарят.
Надникна в детската секция, където две момиченца си играеха с марионетки, и тръгна между масите и между стелажите към дъното на голямата зала.
Ник седеше в сепаре в най-отдалечения ъгъл, с гръб към нея и закрил лице с длани. Сара си помисли за миг, че може би плаче, но само след секунда промени мнението си. В действителност беше забол нос в отворената пред него голяма книга. Сара смъкна раницата от гърба си и седна на съседния стол.
Щом я видя, по лицето му се изписа усмивка на облекчение.
— Много ме беше страх, че няма да дойдеш — прошепна ѝ. — Че няма да видиш бележката и ще си помислиш…
— Че повече не желаеш да ме виждаш ли? — прекъсна го Сара. — Насмалко така и да стане. Обедното ти представление беше съвсем убедително.
Усмивката на Ник поизбледня.
— Извинявай. Надявах се да си прочела бележката ми преди да дойдеш в столовата, но като видях физиономията ти след като ти казах да ме оставиш на мира, разбрах, че не си. Но вече беше късно, а и баща ми наистина се е заканил да ме връща в болницата.
— Няма страшно — успокои го Сара. — Нали после намерих бележката и дойдох. И какво става?
Ник мълча почти цяла минута, преди да ѝ отговори, като през цялото време се оглеждаше да не би някой да ги подслушва.
— Няма да повярваш какво намерих — рече, затвори книгата и я обърна така, че Сара да види добре корицата ѝ. — На мен самия ми е трудно да повярвам.
Сара впери поглед в старата книга на масата в сепарето. Кожената ѝ подвързия бе избеляла към зеленикаво, а позлатените релефни букви отдавна се бяха изтъркали.
— Какво е? — попита задъхана.
— За мястото, където живее госпожица Филипс. И то не само за къщата, а за цялото имение, още от едно време, когато е имало и много други сгради в него. Викали са му „институт“, но всъщност е било затвор.
— Знам. За луди — каза Сара. — Бетина вече ми разправи.
Ник кимна.
— Аз, понеже поначало прекарвам сума ти време тук, един ден реших да открия коя е най-старата книга в библиотеката. Попаднах на тази. И страшно се изплаших.
— В какъв смисъл?
Ник отвори уста, после я затвори. Ами ако и Сара реши като баща му, че е откачен? Не, изключено е да си помисли такова нещо. Длъжен е да ѝ обясни, само че трябва внимателно да си подбира думите.
— Ами… как да ти кажа… и аз не знам точно. Може и да не повярваш, но като я прелиствах, имах чувството, че едва ли не чувам някои от хората, за които пише. — Погледът му се премести за миг върху книгата, после се върна върху Сара. — Ако не се лъжа, май тогава взех да чувам гласовете. Не си спомням съвсем добре обаче… — И зачака, вперил поглед в очите ѝ. Ако сега стане и си тръгне… — Не знам… но май има нещо общо с онова, дето го виждам, докато ти го рисуваш… Ти как мислиш, на теб не ти ли се струва, че има някаква връзка?
И пак зачака, убеден, че и Сара ще го изгледа точно по оня начин, по който винаги го гледаха останалите му съученици.
Начинът, по който го гледаше и баща му.
Вместо това тя се пресегна и пипна с пръст крехките ръбове на прежулената кожена подвързия. И след време, което му се стори цяла вечност, отвори корицата, за да види фронтисписа и Ник я чу как ахна, прочитайки надписа под снимката на къща със застанал пред входа ѝ мъж.