УПРАВИТЕЛЯТ БУН ФИЛИПС
ПРЕД НОВАТА РЕЗИДЕНЦИЯ, 1857
— Тази къща я нарисувах — прошепна Сара. — С въглен, точно такава, каквато е тук!
Ник не можеше да откъсне очи от нея.
— Още на първия или втория ден след пристигането ми — поясни Сара. — И как съм могла? Как съм нарисувала дома на Бетина такъв, какъвто е бил някога, като тогава още не го бях виждала и в сегашния му вид?
И без да дочака отговора на Ник, Сара прочете заглавната страница:
ИСТОРИЯ НА ИНСТИТУТА ЗА ПСИХИЧНОБОЛНИ
ПРЕСТЪПНИЦИ „ШЪТЪРС ЛЕЙК“ ОТ ЛИЪМ КЛЕМЪНТС
Прелисти страницата.
Сградата на първата снимка приличаше на затвор, но според надписа беше болница. Все още беше в строеж, а работниците, в черно-белите раирани затворнически костюми от деветнадесети век, се бяха облегнали на лопатите си до новозасадените фиданки на фона на новостроящата се сграда.
Ник наблюдаваше смълчан как Сара обръща страниците, но в това време гласовете в главата му взеха да мърморят все по-силно.
Да нарастват, сякаш очакваха да се случи нещо.
На следващата страница Сара стигна до снимка, на която близо дузина затворници бяха застанали пред къщата, но в едни предварително намислени пози, а и усмивките им изглеждаха насилени, дори според стандартите на някогашното фотографско изкуство.
— Виж! — каза нечий глас тъй силно и рязко, че Ник буквално подскочи. — Ето ме и мен!
— Чакай — рече Ник на Сара, която понечи да обърне на нова страница. — Ти не го ли чу?
Ръката на Сара застина на сантиметри от страницата.
— Кое да чуя? — изгледа тя Ник.
Ник прокара пръст по снимката, а с докосването на всяко лице гласовете в главата му ту се усилваха, ту затихваха, все едно, че търсеше станция по радиото, да речем.
НА ИЗБРАНИ ЗАТВОРНИЦИ С ДОБРО ПОВЕДЕНИЕ СЕ ДАВА ПРИВИЛЕГИЯТА ДА РАБОТЯТ В РЕЗИДЕНЦИЯТА
— Това са те — прошепна Ник с глас, който дори на самия него му се стори призрачен. — Точно тези са хората, чиито гласове чувам.
Млъкна и като че пак зачака Сара да стане и да си тръгне от библиотеката, но тя само огледа снимката за още няколко секунди и после отново вдигна глава.
— Сигурен ли си?
Ник кимна.
— И сега ли ги чуваш?
Ник пак кимна.
— Да опитаме нещо друго тогава. Само чакай да прелистя страницата.
Пред очите им се появи снимка на двойка, застанала на моравата пред „Шътърс“. Мъжът беше в черен фрак, а жената — в бяла рокля, с натруфена шапка на главата си и с ръкавици до над лактите.
БУН ФИЛИПС И АСТРИД МУР — ОЖЕНЕНИ НА 13 АВГУСТ 1868 Г.
— Чуваш ли пак гласовете?
Ник се поколеба, после кимна.
— Не толкова силно. Вече шепнат.
Сара обърна още няколко страници и гласовете в главата на Ник съвсем заглъхнаха, но той изведнъж хвана ръката ѝ да не прелиства повече. Забол беше поглед в снимка на Бун и Астрид с двете им дъщери и двамата им синове.
— Виж я тази — посочи едното от двете поотрасли момичета. — Прилича абсолютно на теб.
Сара се вгледа и взе да разучава лицето на девойката.
Само че тя не приличаше на нея — изобщо не приличаше на нея.
Беше точно копие на майка ѝ, но самата тя почти нямаше нищо общо с майка си.
— Не — каза. — Прилича на…
— Прилича на теб — настоя Ник. — Пълна прилика.
— Сара?
Единствената дума, произнесена съвсем ясно с гласа на майка ѝ, така стресна Сара, че тя подскочи и се огледа, едва ли не очакваща да види майка си зад гърба на стола.
Но там нямаше никой.
Затова пък гласът не млъкваше:
— Време е, Сара — казваше майчиният ѝ глас. — Време е да се прибереш у дома. Там, където ти е мястото.
И пак впи поглед в снимката. Изображението — изображението на собствената ѝ майка ѝ се усмихваше, но гласът не идваше от листа в книгата.
А беше в главата ѝ.
Онова, което Ник бе изживявал в продължение на няколко години, сега се случваше и с нея. Откъсна очи от снимката и погледна Ник:
— Чух я. Моята майка. Каза, че било време да се прибера у дома.
— У дома ли? — повтори Ник. — У семейство Гарви?
— Не — завъртя глава Сара. — Там, където ми било мястото. — Погледът ѝ се върна към книгата и Ник изведнъж проумя.
— В „Шътърс“ — изрече.
Сара кимна.
Ник затвори книгата.
— Налага се да отидем дотам, Сара.
И гласовете в главата му пак се заобаждаха.