— Не мога — каза Сара и го загледа умолително. — Трябва да се прибера у Гарви. Обещах на Анджи…
Но думите на майка ѝ отново отекнаха в главата ѝ: Прибирай се. Там, където ти е мястото.
— Трябва да отидем — заяви Ник.
Сара се взря в очите му:
— Сигурен ли си?
— Налага се — кимна Ник. — И трябва да отидем заедно.
— Окей — пое дълбоко въздух Сара. — Да вървим тогава.
Двадесет и четвърта глава
Трябваше да остана с Ник.
Не за пръв път ѝ минаваше тази мисъл през главата, откакто двамата излязоха поотделно от библиотеката, за да не би все пак някой да ги види заедно. А и Ник беше убеден, че тя няма как да не види старото гробище — било само на двеста метра встрани от пътя за „Шътърс“, пътеката била отъпкана и ясно очертана.
Но и слънцето тогава беше още на високо, а небето — синьо.
А ето че слънцето вече залязваше бързо, а небето бе добило стоманено сив цвят и сенките на гората пресичаха пътя.
Макар пътеката наистина да беше там, където ѝ беше казал Ник, при вида ѝ Сара я втресе доста по-силно, отколкото изискваше следобедният хлад. Замръзна на място, когато нещо изшумоля в храсталака отдясно, несъзнателно спря да диша и взе да се ослушваше.
Тишина.
Издиша бавно, наострила слух и за най-малкия шум, и направи нова крачка по пътеката.
Изведнъж храсталакът пред нея сякаш експлодира, оттам изскочи елен, преодоля с един скок пътечката и се скри в гората, а предизвиканият от появата му приток на адреналин направо прогори тялото ѝ.
Забърза се, доколкото ѝ позволяваше болният хълбок, и след по-малко от минута стигна до старото гробище.
Носещата се откъм езерото мъгла започваше да изпълва по-ниските места в буренясалото гробище за бедняци и безименни мъртъвци, а пипалата ѝ се виеха тихо от всяко движение на въздуха, сякаш търсеха за какво да се хванат.
Сара потръпна и придърпа палтото около яката си.
Но защо го няма Ник? Ако не дойде до няколко минути, ще се стъмни и няма да могат да разчетат надгробните надписи.
Ако изобщо гробовете са били отбелязани.
За какво им трябваше поначало да се захващат с всичко това? Какво се надяват да намерят?
— Не се притеснявай — рече ѝ Ник малко преди да излязат от библиотеката. — Гласовете ще ме водят. Сигурен съм!
— Което в силно осветената библиотека ѝ прозвуча напълно логично. Но сега, сред изчезващата следобедна светлина под смрачилото се небе и прииждащата мъгла…
* * *
Бетина усети как легналият в скута ѝ Пайуакет се вдърви, а само секунда по-късно първо Роки, а след него и Купър рипнаха на нозе и настръхнаха.
— Какво има? — попита ги. — Какво…
Но гласът угасна върху устните ѝ, когато усети как цялата къща се тресе.
Още не станала от стола, Пайуакет рипна от скута ѝ и изчезна през вратата към голямата централна зала, но кучетата, вместо да последват котарака, се юрнаха към двукрилите врати за терасата и Купър се разлая. Бетина ги последва намръщена и се опита да погледне през наслояващата се мъгла и мрака.
— Какво има, Купър — попита наново. — Навън ли искаш?
— Кучето цялото се разтрепери, взе да джафка развълнувано и да подскача да достигне дръжките с лапите си. — Добре де — каза Бетина и завъртя дръжката. Но така и не успя сама да отвори вратата, понеже Купър се хвърли насреща ѝ и я отмести с тяло, после се устреми към терасата, а оттам — към моравата, следван отблизо от Роки. — Не! — викна Бетина, но със закъснение. Купър успя да се изгуби в мъглата.
Бетина навлече някакво яке и тръгна подир лая му.
* * *
— Сара? Ти ли си? — Гласът на Ник беше по-скоро дрезгав шепот, доплавал през виещата се мъгла откъм северната част на полето. По едно време видя силуета му, очертан на фона на огледалното езеро и тръгна към него, внимавайки къде стъпва. Но в мига, в който се доближи достатъчно, че да го вижда ясно, осъзна, че само са си загубили времето, а думите му потвърдиха съмнението ѝ.
— Нищо не чувам. Абсолютно никакви гласове.
И тя повторно осъзна ужасната грешка, която е допуснала. Дори да тичаше през целия път до Гарви — а тя не можеше — пак щеше да закъснее и те…
Дори не ѝ се мислеше какво ще измислят.
— И какво ще правим сега? — прошепна тя не толкова на Ник, колкото на себе си. — Не мога да се прибера у Гарви.
— Не знам — призна Ник и ритна замръзнала топка трева. — А бях толкова сигурен…
Думите му се прекъснаха внезапно от кучешки вой и след миг видяха, че от гората право към тях се носи нещо огромно и черно. Ник по инстинкт се изправи пред Сара, но животното изчезна в мъглата, откъдето само долиташе воят му, и се появи пак с разтворена паст, а в ума на Ник се възроди споменът за немската овчарка на Конър Уест, а заедно с него и споменът за гласовете: „Убий го! — изкрещя един от тях. — Моментално го убий!“