Нищо по делото не беше се оказало според очакванията ѝ. Още с поемането на преписката, отнасяща се до четиринадесетгодишното момиче, чийто баща бил обвинен в убийство, се беше подготвила за поредната досадна история с хора, живеещи на ръба на американската култура — най-вероятно в парк за мобилни жилища — изтървали по някое време и без това слабия контрол върху живота си. Но вместо това се сблъска с истинска трагедия: семейство, което не е успяло да преживее през последните шест месеца смъртта на съпругата на Ед Крейн. Без изобщо да се оправдава с пиянството си, той беше само поднесъл най-искрените си извинения на семейството на убития и бе замолил Кейт да се грижи за дъщеря му.
— Можете да разчитате на мен — обеща му Кейт, но като видя изпълнените му с мъка очи, самата тя се просълзи. Ед Крейн не беше някакъв прост побойник, причинил смъртта на друг във временно заслепение от алкохола, а след това умишлено прегазил и дъщеря си. В случая ставаше дума за поредица от трагични събития, започнала със смъртта на съпругата му, подготвила парчетата от живота му да паднат като плочки от домино, което го беше докарало до затвора и щеше да остави дъщеря му безпризорна след изписването ѝ от болницата.
Ако изобщо се стигнеше до изписване.
Дори възрастта на момичето да беше единственият ѝ проблем, случаят пак щеше да я затрудни. Не може да се очаква от четиринадесетгодишно момиче да се приспособи лесно към системата на приемните домове. А и никак няма да ѝ е лесно да настани в такъв дом момиче в инвалидна количка, каквато съдба засега се очертаваше пред въпросната Сара Крейн.
Кейт паркира, грабна дипломатическото си куфарче и излезе от колата в студеното есенно утро. Ярките краски на кленовете в болничния парк ѝ дадоха достатъчен повод да се спре за миг и да се прехласне по красотата им.
И да се стегне, за да достави целия куп лоши новини на четиринадесетгодишното момиче, което с нищо не беше заслужило сполетелите го беди.
Кейт заключи колата и се заизкачва по широкото стълбище към болницата. Пребори се с желанието да отложи срещата си със Сара Крейн с поне още няколко минути и след като се допита до информацията, се качи на третия етаж. Пое несъзнателно дълбоко въздух, почука леко на вратата на стая 332 и я отвори.
Момичето лежеше с лице към прозореца и гледаше навън. На Кейт изведнъж ѝ се прищя да затвори отново вратата и да се махне, да го остави да се радва на утрото.
Но нямаше смисъл да отлага повече неизбежното.
— Сара? — попита Кейт.
Момичето извърна бледото си лице и кимна. Зад болнавите черти Кейт долови будната интелигентност на сините му очи, а усмивката му, макар и едва доловима — нищо чудно, като се имаше предвид какво бе преживяло — беше дружелюбна и разкри две редици добре поддържани зъби. Ако не се смятаха охлузванията по дясната ѝ буза и бинтованото чело, Сара Крейн приличаше на типичното съседско момиче. Кейт прекоси стаята, придърпа твърдия пластмасов стол до леглото и извади преписката на Сара от куфарчето си.
— Здравей. Казвам се Кейт Уилямс и работя в отдел „Социални грижи“ на щата Върмонт. Как си?
— Горе-долу — изгледа я предпазливо Сара.
— Тук пише съвсем друго — вдигна вежди Кейт. — Че имаш счупен крак, счупен таз и че не са сигурни дали ще можеш повече да ходиш.
Сара като че не обърна внимание на думите ѝ.
— Знаете ли какво става с баща ми?
— Току-що го видях — отвърна Кейт, но при цялото ѝ старание гласът ѝ да не я издаде, забеляза как тревогата припламна в очите на Сара Крейн.
— Ще може ли да ми идва на свиждане? — След което Сара изпревари отговора ѝ: — Няма да може, нали?
Кейт за пръв път срещаше подобна прямота у толкова млад човек и мигновено усети, че Сара е много по-силна, отколкото можеше да се съди по измъчената ѝ усмивка.
— Боя се, че няма да може — каза. — Той току-що се призна за безспорно виновен в извършването на непредумишлено убийство. Оказва се, че вечерта преди инцидента ти се е сбил с някакъв човек, който впоследствие починал.
Сара прехапа за миг долната си устна и Кейт забеляза как се мъчи да възпре сълзите си. Понечи да хване ръката на Сара, но моментално се отказа; очевидно Сара и в миналото си бе преживяла силни удари и имаше чувството, че и този ще го преживее.
— Той без да иска — каза по някое време Сара. — Не е искал никому да навреди… но понякога се напива силно. — Погледна за секунда навън, после срещна очите на Кейт. — Какво ще му направят сега?