Кучето беше само на метри от тях и Ник вдигна ръка, готов да нанесе удар на връхлитащото животно, но неочаквано Сара го изблъска настрана.
— Купи! — извика, а кучето с бясно размахана опашка насмалко да се претърколи в усилието си да не се стовари върху нея, после се изправи, опря предните си лапи в гърдите ѝ и взе да я ближе по лицето.
Ник я гледаше, онемял от изненада, а Сара се захили и прегърна набързо кучето преди да го бутне да стъпи на земята:
— Това е Купър. Едно от кучетата на Бетина.
Купър моментално клекна пред Ник и подаде предна лапа. А Ник, без да се замисли, я пое и изведнъж осъзна, че не само се ръкува с кучето, което допреди секунда очакваше да го убие, ами му позволяваше и да го ближе по лицето. Секунди по-късно през полето се приближи на подскоци много по-дребно кученце, следвано от глас откъм къщата, който викаше:
— Купър? Роки? Лоши кучета! Връщайте се веднага.
— Роки ли? — повтори Ник и погледна палето, което вече го дращеше по крачола с молба да го гушне. — Ама то наистина ли се казва Роки? Що за име за…
Сара обаче беше престанала да го слуша.
— Бетина? — провикна се и размаха ръка към фигурата, която се появи през живия плет между старото гробище и къщата. — Тук са!
— Сара? — възкликна Бетина и се забърза към нея. — Ник? Какво търсите вие тук по това време? Вече се стъмва, а и ще умрете от студ!
Ник хвърли неуверен поглед на Сара.
— Ами ние… ние мислехме, че гласовете на Ник идват от тук — заобяснява Сара. — Щото намерихме в библиотеката една книга, а в нея имаше снимка и заради нея решихме…
— Аз съм виновен — прекъсна я Ник. — Аз дадох идеята. Реших, че гласовете принадлежат на хората на една от снимките. Били са затворници в някогашната лудница, но са работели в къщата и… — Ник млъкна внезапно, усетил къде е сгрешил.
В къщата! Ами че там трябваше да отидат от самото начало. А не в гробището. Бетина Филипс не спираше да кима.
— Но те не са тук — рече Ник задъхано, сякаш говореше на себе си, а не на останалите. — В къщата са… и никога не са излизали оттам.
А в главата на Ник гласовете пак проговориха, но този път едновременно, и произнесоха само една дума:
— Да…
* * *
Отправиха се към „Шътърс“, но не Бетина, а Ник водеше. Сара вървеше успоредно с него, а кучетата ги следваха по петите. И колкото повече се приближаваха към сградата, толкова по-убеден ставаше Ник, че ключът към онова, което от години ставаше в съзнанието му, се намира зад каменните стени на огромната постройка, която едва се виждаше през вечерната мъгла и му приличаше на нещо, излязло от кошмарен сън.
И въпреки това не изпитваше страх, а по-скоро някакво огромно предчувствие. Гласовете в главата му бяха престанали да му крещят и да искат от него да върши ужасни неща.
Сега само му шепнеха, напътстваха го, водеха го напред…
Към какво?
* * *
Сара не откъсваше поглед от къщата, мъчейки се да се убеди, че сега ѝ се вижда по-различна от предния път заради бързо чезнещата светлина, заради мрака, който скриваше повечето ѝ дефекти. Или пък щорите от тази ѝ страна поначало не са провиснали толкова, колкото онези по фасадата; дори боята на щорите ѝ се стори по-запазена, а каменният зид сякаш бе строен само преди месеци, а не преди век и половина. Това пък как можеше да стане? Възможно ли е самата къща да се променя?
* * *
Зло.
Ник оглеждаше къщата, а думата кънтеше в съзнанието му. Усети как в стария каменен зид пулсира някаква тъмна енергия, като че запрените навремето тук ужаси и лудости изобщо не бяха умрели, а все още се намират вътре и дебнеха.
Дебнеха какво?
Него го дебнат…
Над терасата през остъклените стени на някогашната зимна градина струеше мощна светлина, като от маяк. Но този нямаше нищо общо с маяците, които насочват корабите към безопасни води. Беше нещо съвсем различно.
Маяк за злото, шепнеха гласовете в главата на Ник.
И му стана ясно, че и Сара и Бетина го усещат, тъй като и двете го изчакаха да се качи пръв по стъпалата до терасата. А той се извърна към тях едва след като стигна до прага на големите стъклени врати:
— Трябва да вляза. И вие с мен.
— Какво става? — запита го Сара. — Какво има?
— И аз… и аз не знам — завъртя глава Ник. Знам единствено, че тук е началото на всички ония неща, дето ме мъчат, откакто се помня. А то е все още тук и трябва да направя нещо… и тримата трябва да направим нещо.