Разнесе се звук — нисък, едва доловим стон, който бавно премина в трепереща въздишка. Ник премести очи от Сара и Бетина към къщата и изведнъж всичко му стана ясно.
Всичко разбра!
Не ставаше дума само за случилото се в тази къща, нито само за онези, които са живели и умрели в нея.
А за самата сграда и за всичко и всички в нея.
— Събужда се — каза Ник, без изобщо да осъзнава, че говори на глас.
— Как така се събужда? — зачуди се Бетина.
— И аз… и аз не мога да кажа точно — сви рамене Ник. — Просто го… усещам. Все едно гласовете ми говорят.
— Необходимо ли е наистина да влизаме? — попита Бетина.
Този път Ник кимна глава:
— Аз поне трябва да вляза. Защото, ако не вляза… — И гласът му отново затихна, но когато се възвърна, беше станал необичайно силен:
— Няма страшно. Длъжен съм да вляза.
Миг по-късно тримата бяха в студиото и Бетина затвори вратата да не влизат студът и настъпващата вечер.
И Сара усещаше: променила се беше не само външността на сградата; сега като че цялата къща се беше сдобила с енергия, която дотогава не беше почувствала.
Сякаш и въздухът в нея бръмчеше.
Енергията беше навсякъде: пронизваше подметките на обувките ѝ. Караше да настръхнат всички косми по ръцете и тила ѝ. Но същевременно не ѝ се струваше нито тъмна, нито заплашителна. По-скоро ѝ оставяше усещането, че всичко наоколо ѝ изживява някакво особено обновление.
Както напролет във фермата, когато пчелите и другите насекоми жужаха под слънцето.
— В мазето е — прекъсна Ник мисълта на Сара.
Движейки се плътно един до друг, тримата прекосиха огромното мраморно фоайе и трапезарията и влязоха в кухнята.
Два котарака се бяха излегнали на масивната дървена маса и пошляпваха опашки, но изобщо не реагираха на присъствието на Ник. Бетина изрови от някакво чекмедже три електрически фенерчета и даде по едно на Ник и Сара. Чак когато самата тя се отправи към вратата на зимника, котараците скочиха на пода и тръгнаха подире ѝ.
Бетина отвори вратата към мазето и включи осветлението над дългото каменно стълбище, което свършваше долу в тъмнината.
А от просторното мазе полъхна на нещо, което на Ник се стори като смърт.
— Готови ли сте? — попита.
И заслиза, без да дочака отговора им.
* * *
На долния край на стълбището Бетина напипа ключа и тъмнината в мазето отстъпи леко пред мъждукащите няколко старовремски крушки, които хвърляха жълтеникави отблясъци върху прашните дъбови архивни шкафове, завитите в чаршафи стари мебели и кашоните.
Отвъд това първо помещение обаче цареше пълен мрак.
Но Ник беше сигурен, че чува как гласовете го зоват оттам някъде, в мрака.
Бетина насочи фенерчето си нагоре към дебелия гредоред, който поддържаше конструкцията над главите им. Макар и прашасали и обвити в паяжини, гредите се сториха познати на Сара.
— Приличат на онези, дето ги нарисувах — каза. — Или поне онова, което нарисувах, имаше подобни греди. Но това помещение е прекалено голямо.
Бетина премести фенерчето към стената вляво, зад чиято врата беше тъмно.
— Насам — промълви Ник.
— Защо? — попита Сара. — Какво има там?
Ник замълча за секунда.
— Не знам. Само знам, че трябва да вървим натам.
Отвори вратата и премина в следващата стая, следван от Бетина, Сара и котараците. И тя беше празна, ако не се смятаха няколкото стари сандъка, наредени пред насрещната стена.
Вслушвайки се в шепота в главата му, Ник се зае да ги размести.
Зад тях откри нова врата, разкривена и напукана, с плесен върху малкото боя, която ѝ беше останала. Топчестата ѝ дръжка остана в ръката му, но и да не беше, нямаше да свърши работа. От влагата в мазето вратата се беше раздула.
Ник я удари с рамо. При третия удар вратата изпука, после съвсем се откачи от ръждивите си панти, по които останаха само малки парченца дърво.
И да беше имало някога електрическа инсталация в тази част на сградата, тя очевидно отдавна се беше скапала. Бледите лъчи на трите фенерчета осветиха само началото на три други коридора, водещи в три различни посоки.
И тогава го чуха.
Шум — слабо скърцане, като че някой бе стъпил на хлабава дъска по стълбището.
Ник замръзна, когато Сара го хвана за ръка и макар че Бетина разходи лъча на фенерчето си не само по гредореда, но и по стените, и тримата усетиха, че звукът се беше чул не от тази стая, а от другаде.
И че не са сами.