И тримата усещаха вече, че от мрака ги дебне нещо невидимо.
Но нито един от тях не понечи да тръгне обратно и Ник ги поведе от една стая в друга. Но накъде отиваше всъщност? Къде го водеха слабите гласове? Колкото повече напредваха, толкова по-странен ставаше лабиринтът от стаи. Като че цялата им геометрия се беше разкривила невъобразимо, та Ник имаше чувството, че всяка нова врата го извежда не в поредния странно празен склад, а по-скоро в някакво съвсем ново измерение. Най-после стигнаха до коридор, в чието дъно имаше още една врата и при все че или трябваше да я отворят, или да се върнат, откъдето са дошли, Ник изведнъж се поколеба.
Но и той схвана, че няма избор: намиращата се в къщата сила го тласкаше напред, а и гласовете в главата му се усилиха и го караха да бърза. Следван от Бетина и Сара, Ник мина през последната врата и освети помещението с фенерчето си.
Хора! Повече от десет души го пронизваха с бляскавите си очи.
Сара изпищя.
Но хората не помръднаха.
— Манекени! — прошепна Бетина.
И фенерчетата на двете заиграха по фигурите в естествен ръст, облечени в старовремски, изгнили облекла.
Подредени бяха в нещо като полукръг, вперили поглед във вратата, като бездушен караул, пазещ…
Пазещ какво?
Стаята нямаше други врати и не предлагаше никакъв път, освен обратния.
— Стигнахме до края — прошепна Бетина и освети гредореда. — Тук е. Това са точно онези греди, които Сара нарисува. Убедена съм. Обаче… — И гласът ѝ се изгуби, тъй като не виждаше около себе си онази кошмарна сцена, която Сара беше нарисувала. На картината ѝ имаше кости и черепи, а тук бяха само парцаливи чучела.
В това време Ник се приближи към единия от манекените, а гласовете в главата му ставаха все по-силни с всяка секунда.
Протегна трепереща ръка и пипна челюстта на най-близкото до него чучело.
И всичко се промени.
Чучелата рухнаха, парцалите им изчезнаха, и на мястото на шивашките манекени се появи нещо съвсем ново.
Кости.
Накъдето и да погледнеха, бяха заобиколени от кости и черепи. При падането скелетите бяха успели някак си да останат цялостни и сега лежаха разхвърляни по пода, проснати така, сякаш смъртта ги бе застигнала в легнало положение; други пък седяха облегнати някак си на стената, все едно някой ги беше подредил седнали, но през десетилетията се бяха свлекли и природните санитари им бяха отнели и последната частица мека тъкан.
Дори и сега се виждаха хлебарки да притичват сред кокалите и да гледат да се скрият от шарещите лъчи на фенерчетата.
— Точно както го беше нарисувала Сара — прошепна Бетина. — Колко са? Преброй ги, Ник.
— Седемнайсет — прошепна глас в главата на Ник. — Бяхме седемнайсет.
— Разправят, че били седемнадесет — повтори Ник и освети черепите с фенерчето си.
— Точно колкото са и разказите в ръкописа — прошепна Бетина. — Боже мили, какво се е вършело в тази къща?
— Сара — прошепна един от гласовете в главата на Ник.
— Сара може всичко да ви покаже — добави друг.
Към тях се присъедини и трети глас, после и четвърти.
— Тя знае точно на кого какво се случи.
— И ние ще ѝ помогнем… Нека ѝ помогнем…
Ник се извърна към Сара, но вместо да отвърне на погледа му, тя беше вперила очи в страховитата сцена, която бяха заварили в тази тясна стая.
— Искат да ти помогнат — прошепна ѝ. — Разправят, че можели да ти помогнат да ни покажеш какво е станало с всеки един от тях. — За един миг му се стори, че Сара изобщо не го чува, а и да го чуваше, че не може да проумее казаното. Но тя по някое време кимна.
После, пред безмълвните погледи на Ник и Бетина, Сара се приведе. Болката в хълбока ѝ неочаквано беше изчезнала. Пръстите ѝ се увиха около една от костите.
После избра втора кост, след нея — трета.
Когато вече не се побираха в ръцете ѝ, взе да подава кости и на Ник и Бетина, следвайки през цялото време неизказаните инструкции, които идеха в главата ѝ от невидим източник.
Което не ѝ пречеше да го разбира и да знае какво прави.
Когато най-сетне свърши, и тримата бяха наясно колко кокала е събрала.
Седемнадесет.
Седемнадесет частици от седемнадесетте души, вкарани тук долу преди толкова много десетилетия.
Сара погледна първо към Ник, после към Бетина:
— Ще рисувам — каза и тръгна назад през лабиринта от стаи в зимника на „Шътърс“. — Всичко ще нарисувам с бои.
Двадесет и пета глава
Шеп Дънигън съблече балтона, окачи го на вертикалната закачалка до входната врата и взе да трие ръце с надеждата да ги стопли.