— Най-после дойде зимата! — провикна се. — Човек може да замръзне навън.
От кухнята отговор не последва, при все че чуваше как Лили кълца нещо с ножа. А това, че работи, но не му говори, не беше на хубаво.
По дяволите! Тъкмо се канеше да си сипе една яка напитка, да качи нозете си върху масичката за кафе и да се отпусне.
По дяволите с контра!
Остави куфарчето върху една от страничните масички и се отправи към кухнята. Да — както и очакваше, Лили изобщо не го погледна. Никаква усмивка, за целувка да не говорим. Само продължаваше да кълца целината на все по-дребно и по-дребно. Така, както го беше подкарала, надали щеше да остане нещо, което да стигне до тенджерата.
А всичко това можеше да означава само едно.
Ник.
— Окей — въздъхна Шеп. — Кое време е? Сега пък какви ги е надробил?
— Още не се е прибрал от училище — въздъхна Лили. После го прикова с леден поглед, с уста стиснати така, както винаги, когато го обвиняваше за поредната беля, в която попадаше сина им. — Я ми кажи: ти какво точно му наприказва снощи? Защо днес е решил изобщо да не се прибира след училище?
— Търси ли го по мобилния му? — опита се да отклони въпроса ѝ Шеп.
На Лили обаче тия номера не минаваха:
— Питам те какви му ги наговори, Шеп?
Стиснал здраво челюсти, Шеп грабна кухненския телефон и набра номера на мобилния на сина му.
Веднага бе прехвърлен в гласовата му поща: „Аз съм Ник. Оставете съобщение.“
Гласът на Шеп беше твърд, думите му бяха парченца лед:
— Вече трябваше да си си у дома, Ник. Много добре го знаеш. Така че където и да си, обади се, за да не се тревожим излишно, после веднага се прибирай. Разбра ли? — Затвори телефона и отново срещна обвинителния поглед на жена си.
— Казал си му нещо — повтори Лили. — Знам че е така, а и ти знаеш, че е така. Какво по-точно му каза?
Шеп присви оправдателно очи:
— Рекох му да престане да се вижда с онова, сакатото момиче.
Лили завъртя глава и забели очи:
— Браво бе — рече с всичкия възможен ѝ сарказъм. — Голям умник си, няма що. И какво прави един тийнейджър, когато му забранят нещо? Сещаш ли се?
— Ако има поне малко акъл в тиквата си, прави онова, което му казва баща му.
— Точно както си правел и ти, нали? — контрира го Лили и повторно забели очи.
— Добре де, може и да съм попрекалил — замърмори Шеп. — Но сега поне знаем с кого е. — Освен дето смяташе, че знае и къде са отишли.
Извади уоруикския телефонен указател, намери номера на Мич Гарви и го набра.
Телефонът иззвъня два пъти, преди да чуе гласа на Анджи Гарви:
— Ало?
— Здрасти, Анджи. Обажда се Шеп Дънигън. Ник случайно да е у вас с… — и се зачуди как точно се казваше приемната дъщеря на Мич, но преди да успее да се сети, Анджи Гарви вече отговаряше на въпроса му.
— Сара още я няма от училище. — И колкото и да се мъчеше да не ѝ проличи яда, Шеп го долови съвсем ясно. — Почвам вече да се притеснявам.
Да се притеснява или да се вбесява?, доуточни на ум Шеп, но се помъчи да вложи в следващите си думи поне толкова притеснение, колкото и Анджи:
— Имам чувството, че двамата са някъде заедно.
И дочу как зъбните колела в главата на Анджи се завъртяха, но след като смели вестта, Анджи остана точно толкова лишена от емоции, колкото и преди:
— Ами, щом чуя от нея, веднага ще ти се обадя.
— Благодаря, Анджи — отвърна Шеп. — Аз също. — И постави слушалката върху вилката.
— Дали да не се обадим на Дан Уест? — подсказа Лили.
— Рано е — завъртя глава Шеп. — Да поизчакаме още. — Докосна я по рамото, но жестът му не успя да смекчи гнева ѝ. — Отивам да се преоблека — рече и разхлаби вратовръзката си.
— Вечерята ще е готова след десет минути — отвърна Лили.
Предостатъчно време да се преоблече, да се измие, та дори и да се обади още веднъж по телефона. След като Бетина Филипс беше посетила бащата на Сара, а Ник другаруваше със Сара, не му беше никак трудно да предположи къде могат да са.
* * *
Сара стоеше пред дългата маса в студиото на Бетина и подготвяше боите си, забравила почти напълно за болката в хълбока. Добре, че нито Бетина, нито Ник се сетиха да я питат как знае какво да прави, тъй като и тя не можеше да отговори на този въпрос. Можеше да им признае единствено, че я водеше някаква сила, идеща отнякъде из къщата. Действаше сръчно: с помощта на старото каменно хаванче на Бетина стриваше кост подир кост на фина прах. От всяка кост оставяше по една малка купчинка прах отделно от останалите. Като взе да подготвя палитрата, втриваше по малко прах във всеки цвят, който смесваше — понякога само от една купчинка, друг път — от две, три, та дори и от четири купчинки.