След като приключи с палитрата, взе едно грундирано платно от полицата под работната маса и го монтира на статива.
А когато се изправи пред празното платно и впи поглед в него, нито едно мускулче по тялото ѝ не трепна. Секундите се превърнаха в минути, по едно време Бетина се притесни и понечи да докосне момичето, но Ник я възпря:
— Нищо ѝ няма — каза. — Тя… тя май се вслушва в гласовете.
Сара продължи да гледа втренчено празното платно, а Бетина хвана Ник за лакътя:
— Ела — рече и го поведе към вратата към огромното фоайе. — Искам да ти покажа какво намерих.
Двамата излязоха, без да забележат как Сара взе четка от дъсчицата на статива, допря я о палитрата и започна да рисува.
* * *
— Всичките ги обичах — разправяше гласът. Макар че излизаше от устните на Ник Дънигън, гласът не беше неговият, а по-стар — много по-стар — и звучеше някак си безсъдържателно, сякаш говорещият описваше нещо случило се другиму и нямащо нищо общо със самия него. Гласът напяваше равномерно, а Сара стоеше пред статива и бързо рисуваше, илюстрирайки с всяко движение на четката думите, които се нижеха през устата на Ник. — Първа беше Рут Линкълн. Красавица, с тюркоазно сини очи. И коси с цвета на коноп. Но бебето ѝ беше грозно. Кръстихме я Флорънс, но у нея нямаше нищо привлекателно. По нищо не приличаше на майка си.
На канавацата се бяха появили две лица: красива фигура на мадона с бебе в ръце. Но детето нямаше нищо общо с майката — чертите му бяха разкривени, а горната устна — цепната, заешка.
— Рут очакваше да го направя — продължаваше гласът. — Седеше абсолютно неподвижна, а аз опрях ножа в гърлото ѝ и замахнах силно със сигурна ръка, та да не почувства нищо.
А по платното рукна прилив от червено от среза, който Сара направи с четката си.
— Главата ѝ провисна, но успя да види как отрязах и главата на бебето.
Последва нов замах с четката и кръв рукна и от гърлото на бебето.
Бетина гледаше и слушаше като омагьосана как гласът говореше, а Сара действаше с четката. На нея лично историята ѝ беше известна от стария ръкопис, който и сега лежеше върху бюрото на прапрадядо ѝ, скрит там преди толкова много години.
Излизащият от гърлото на Ник глас обясняваше равномерно, а платното в същото време се изпълваше.
— Та като свърших с Рут и Флорънс, и с красивата ми Лора и мъничкия ни Фреди, и ги погребах до един, усетих, че е ред на Мери и на бебчето ни Мейми…
Появиха се две нови лица — още две красиви жени с бебетата, които разказвачът им беше създал. Бетина дума не можеше да каже, а само следеше като омагьосана как и те умряха на свой ред, а агонията им бе изобразена безупречно от Сарината четка.
— Обаче Мери се усети. Усети се и ме докара тук, заряза ме и повече не дойде. Мери с малката ѝ Мейми. Нито веднъж не дойдоха да ме видят. Разправяли на всички, че съм бил умрял. — Гласът нещо се позамисли, после продължи. — След като му разказах всичко, доктор Филипс ме попита има ли още, аз му казах, че няма, а той стана и отиде до бюрото си. Мислех, че ще ми налее още бренди — той винаги ни наливаше с бренди, когато му говорехме, да ни се развързвал езикът — но тоя път изобщо не беше бренди.
А беше нож.
Като оня, дето използвах с Рут и Лора и щях да използвам и с Мери… с моята идеална Мери. Но доктор Филипс го използва срещу мен, след което ме изпрати долу в мрака при останалите. Нищо, че ми беше обещал… обещал ми беше, ако му разкажа всички, да ме освободи. Но ме излъга. Измами ме и ме заключи при другите…
Гласът заглъхна и Бетина осъзна, че повече няма да го чуят. На чисто платно се беше появило ново лице — лицето на мъж, чиито празни очи сякаш изобщо не съзнаваха причиненото от него кръвопролитие спрямо хора, които твърдеше, че обичал, а след като Сара довърши набързо портрета му, Ник пак проговори. Само че със собствения си глас:
— Това е онзи от книгата — рече тихо. — В библиотеката. Един от хората, които са имали право да работят в къщата.
— Неговата история пък е описана в друга книга — отвърна Бетина. — Ще ти я покажа. — Отведе Ник и Сара в някогашния кабинет, където пожълтелият ръкопис още седеше върху едновремешното махагоново бюро на Бун Филипс. — Написал я е прапрадядо ми — обясни Бетина, а Ник заби поглед в писаните някога страници. — Озаглавил я е „Приказки от моето въображение“, но според мен те изобщо не са били плод на въображението му.
Протегнатата ръка на Ник се задържа за миг над купа пожълтели листа, преди да ги докосне.