Изведнъж очите му се разшириха, лицето му побледня и Бетина го чу как рязко пое въздух.
— Какво ти стана? — попита го. — Какво има?
— Той ги е убил всичките — прошепна Ник, без да отделя поглед от ръкописа. — Първо ги накарал да му разкажат подробно какво са извършили. — Тук гласът му за миг се поколеба: — И ги убил. Скрил досиетата им, убил ги и ги скрил там долу. — Вдигна очи и срещна погледа на Бетина: — Заради някаква си книга — прошепна. — Само за да можел да напише книга. — Ник взе да прелиства ръкописа, преглеждаше на диагонал страниците и си спомняше много от нещата, които бе видял и чул, откакто бе почнал да чува гласове и да има видения, макар през годините да беше забравил някои неща. Беше стигнал докъм средата на ръкописа, когато звънът на старомодния телефон върху бюрото откъсна вниманието му от миналото и го върна в настоящето, а като чу Бетина Филипс да изговаря името на баща му, направо скочи от стола.
Бетина му махна с ръка да не става, но отлепи леко слушалката от ухото си, та и Ник да чува какво казва баща му.
— Имам чувството, че Ник е у вас. Заедно с онова момиче, приемната дъщеря на Гарви, дето баща ѝ насмалко да я убие.
— И кое те кара да мислиш, че са тук? — контрира Бетина.
— Не се прави на ударена! — засече я Дънигън, а гласът му се втвърди и възприе тон, от който Бетина се смрази. — Всички знаят…
— Всички знаят всякакви работи, Шеп — прекъсна го Бетина, но в този миг в съзнанието ѝ се яви внезапно споменът от скорошния ѝ разговор — анонимният разговор, дето беше разровил някогашните кошмари.
Шеп Дънигън?
Възможно ли да е бил Шеп Дънигън?
Като слушаше сега гласа му, кокалчетата на пръстите ѝ около слушалката побеляха:
— Така че, ако намина да те проверя, гледай да не заваря у вас Ник, щото…
— Сигурна съм, че ще постъпиш точно така, както си решил — каза Бетина, мъчейки се да не издаде с гласа си внезапната паника, която я обземаше. — Пък и да искам, не мога да те спра, нали? — И окачи слушалката, без да дочака Дънигън да ѝ отговори.
Ник беше пребледнял, очите му се стрелкаха из стаята, като че очакваше баща му да изскочи от някой тъмен ъгъл.
— По-добре да си вървя — каза. — Ако ме завари тук, ще ме върне в болницата.
— За какво да те връ… — опита се да каже Бетина, но Ник вече беше стигнал до вратата.
— Трябва да изчезвам. В никакъв случай не бива да ме заварва тук.
— Чакай тогава да те закарам до вас — последва го през фоайето Бетина и оттам — обратно в зимната градина. — Навън е страшен студ!
— Нищо няма да ми стане — упорстваше Ник. Облече си палтото. — Пък и да умра от студ, голяма работа. За предпочитане е пред това да ме върнат в болницата.
Сега обаче Сара се извърна от статива:
— Какво има, Ник? Къде си тръгнал?
— Баща ми идва насам! — обясни ѝ Ник. — И ако ме завари…
Дори не му се наложи да си довърши изречението. Сара също заоблича палтото си, после грабна раницата, която бе оставила върху шезлонга.
— Идвам с теб…
— Не! — запъна се Ник, но Сара завъртя глава.
— Поначало не биваше да идваме тук! Така че дай да се върнем в библиоте…
— Чуйте ме! — каза Бетина, когато Ник и Сара се устремиха към вратата. — Ще ви закарам…
Но Сара пак завъртя глава:
— Ако бащата на Ник дойде дотук, по-добре да те завари у дома. Иначе веднага ще се досети! Сами ще се оправим. Тръгвай, Ник!
Двамата изчезнаха през голямата стъклена врата, през терасата и надолу по стълбите, право в мрака. Бетина излезе след тях и викна подире им от терасата, но чу в отговор единствено как Сара я успокои, че ще се оправят.
Дали да не вземе колата и да ги последва? Да, ама те нямаше да минат по пътя, а през гората, откъдето бяха дошли. Ник сто на сто познава всяка горска пътечка не по-зле от останалите уоруикски момчета. Няма начин да се изгубят, а щом не искат да ги разкрият, не бива да се меси.
Дали да не се обади на Дан Уест?
И евентуално да обърка още повече нещата, след като Ник и Сара се приберат?
И все пак не може да ги остави така, сам-самички в тъмното. Обърна гръб на нощта и затвори след себе си остъклената врата.
И очите ѝ се спряха на платното, върху което бе рисувала Сара.
Изведнъж стаята взе бавно да се върти, та Бетина се хвана за масата, за да не падне.
Накрая успя да седне на табуретката, която понякога ползваше при рисуване, затвори очи и бавно преброи до десет.
Световъртежът изчезна.
Онова, което видя — което си мислеше, че видя — трябва да е било някаква необяснима халюцинация.
Пулсът ѝ се нормализира, дишането ѝ също.
Отвори очи.
И се убеди, че не е било халюцинация.