Само за няколко минути пред статива Сара беше успяла да обрисува най-подробно сцена, която се беше случила в гората до тази къща, преди раждането ѝ.
Бетина беше вперила поглед в изображението на собственото ѝ изнасилване, но с една разлика: на картината Сара беше изобразила и нещо, което Бетина не бе успяла да види през онази ужасна нощ.
Момичето беше нарисувала не само нея, но и мъжът, който я беше изнасилил.
Шеп Дънигън.
И както гледаше картината, Бетина си припомни неотдавнашния телефонен разговор.
Със същия заплашителен глас като на мъжа по-предната нощ, който ѝ бе докарал отвратителния кошмар с бруталното изнасилване на тогава едва шестнадесетгодишната Бетина.
Изнасилване, което бе довело до раждането на бебе на същата дата, на която бе родена и Сара Крейн. Бебе, което Бетина беше дала веднага за осиновяване.
Струваше ѝ се невъзможно, но сега, като гледаше рисунката, всичко се връзваше.
И точно в този момент бащата на Сара Крейн — нейният истински баща — беше на път към „Шътърс“.
* * *
Тифани Гарви усещаше как дланта на Конър Уест гали гърдата ѝ и се гърчеше от удоволствие под тежестта на тялото му. Колкото и неудобна да беше задната седалка на колата му, в момента не разполагаха с друго, така че Тифани се кефеше и хич не ѝ пукаше, че единият ѝ крак беше качен върху предната облегалка.
Ръката му полази под полата ѝ и задърпа ластика на бикините ѝ, а тя почна да се бори с токата на колана му. Сигурно щеше да е много по-приятно — и много по-удобно — ако бяха другаде, но майките им постоянно си седяха в къщи, а пари за хотелска стая нямаха.
Ръцете на Конър шареха по цялото ѝ тяло, взе да ѝ събува бикините и…
С ъгълчето на окото си долови някакво движение.
Някой мина покрай колата! Видяха ги!
Оттласна панически Конър от себе си и седна.
Сара Крейн стоеше на ръба на черния път — на същия този път, по който Конър я увещаваше, че никой не минавал.
А ококорените ѝ очи изпод плетената ѝ шапка бяха вперени право в тях.
Погледите им се засякоха за секунда, после Сара, видимо не по-малко изненадана от самата Тифани, се извърна и се шмугна в гората.
— Сара! — успя само да промълви не вярващата на очите си Тифани, след като успя най-сетне да отблъсне ръцете на Конър. — Представяш ли си? Току-що ни видя Сара Крейн.
— Ти съвсем изперка — взе пак да я опипва Конър.
— Не съм! — блъсна го тя в гърдите така силно, че Конър се отдръпна. — И сега ще отиде у дома и ще каже на нашите къде сме паркирали.
Конър изведнъж се притесни:
— Луда ли си? Какво ще търси Сара Крейн по това време из гората? Та тя едва ходи.
— Преди малко нищо ѝ нямаше на походката — сряза го Тифани и взе да си оправя сутиена и да си смъква пуловера. — Давай да вървим. Веднага! — натърти, като видя, че Конър няма намерение никъде да ходи.
— Кой знае какъв елен си видяла.
— Знам какво видях, така че моментално тръгвай, окей? И без това закъснях.
— Стига ма, Тиф — взе да ѝ се моли Конър. — Дай да…
— Тръгвай, Конър! — Успя да се прехвърли на предната седалка, закопча колана и зачака. Конър вдигна ципа на панталона си, закопча си ризата, излезе от колата, затръшна толкова силно задната врата, че Тифани чак подскочи, отвори вратата на шофьора, седна зад волана и я затръшна дваж по-силно.
Тифани мълчеше. Знаеше що за стока е Конър и че ако се заинати, като нищо ще я изхвърли и ще я зареже насред гората, което никак не я устройваше. На всяка цена трябваше да се прибере първа и Сара да я завари как подрежда масата за вечеря или си пише домашното. Конър обаче все още изпитваше съмнения.
— Не виждам никаква Сара Крейн — рече тихо.
Тифани беше сигурна, че пак се кани да ѝ се пусне.
— Хайде да си ходим — помоли го. — Следващия път пак ще дойдем тук, обещавам ти. — Ако изобщо има следващ път, рече си на ум.
Конър обаче не преставаше да се двоуми и Тифани се уплаши, че мъглявото ѝ обещание ни най-малко не го е убедило.
Но той, така или иначе, изпусна шумно въздуха от дробовете си и сви рамене:
— Ами хубаво. Ще трябва да изчакам.
И запали двигателя.
Двадесет и шеста глава
— Откъде си сигурна, че Тифани изобщо те е видяла? — спореше Ник и си проправяше с все сила път през храсталаците. С всяка изминала минута ставаше все по-студено и колкото и снежинки да се задържаха в клонака на дърветата, достатъчно успяваха и да минат, та забръскалият ги на излизане от „Шътърс“ снежец се беше превърнал в нормален снеговалеж.
— Много добре ме видя тя — рече Сара мрачно, в тон с обзелите я мисли. — Двамата с Конър бяха на задната седалка и тя гледаше право в мен. На всичко отгоре усети, че и аз съм я видяла.