И вдигна ръка по същия начин, по който я вдигна и тогава…
* * *
В мига, в който Тифани осъзна какво се кани да направи Конър, смехът замръзна върху устните ѝ.
— Недей! — изпищя и се опита да дръпне волана, та колата да не налети на Сара и Ник. Но в мига, в който докосна кормилото, стана нещо неочаквано.
Целият път пламна.
И то не как да е, а избухна в буйни пламъци, каквито Тифани през живота си не беше виждала. Като че попадна в самия ад. И онова нейно „недей“ се проточи в изпълнен с истински ужас писък.
При вида на връхлитащите пламъци Конър свали десния си крак от газта и се изправи върху спирачките.
Колата се завъртя около себе си.
Тифани посегна да се хване за дръжката на вратата, за да не залитне върху Конър, но от въртенето вратата зейна и Тифани усети как излетя навън. Падна върху черния път и се изтъркаля в канавката до подпорната стена.
Конър завъртя волана на обратната страна, за да прекъсне въртенето, но колата попадна в канавката, блъсна се в подпорната стена, върна се на пътя, завъртя се около оста си и се спря по средата му.
Застанали ръка за ръка на ръба на пътя, Ник и Сара видяха как само на пет метра от тях пламъците все още се надигаха от платното, сякаш самият път гореше, но изобщо не усещаха топлината им.
Нито топлина, нито страх.
И тогава колата на Конър Уест избухна.
Тифани сгуши главата си и я закри с ръце. Усети за миг как я срязаха парчета стъкло от двете разлетели се врати и как я плисна горящ бензин. Изправи се и се опита да се добере до някакво укритие, но в този миг съзря очите на Конър Уест.
Той седеше пристегнат от колана на мястото си зад волана, облещил се насреща ѝ през отвора на пръсналото се на парчета предно стъкло. Чу писъка му, когато обзелият автомобила огън взе да го поглъща.
Само след секунда лицето му взе да почернява, писъците му утихнаха и…
Мозъкът на Тифани блокира при вида на всичко, което ставаше пред очите ѝ, тя падна, изтърколи се в канавката и остана да лежи там неподвижна.
* * *
Сара стоеше вкаменена на мястото си, заслушана в агонизиращите писъци на Конър, които постепенно се изгубиха в прогарящата белите дробове и гърлото му жега. Едва когато ревът на пожара надделя над писъците и обгърна колата на Конър, Сара, стиснала ръката на Ник, залитна назад, за да е по-далеч от пламъците, по-далеч от кошмарната гледка.
— Бягай — прошепна Ник и взе да дърпа Сара настрана от ада, в който се беше превърнала колата на Конър. — С нищо не можем да им помогнем.
Сара понечи да възрази, но при вида на нарастващите пламъци осъзна колко прав е Ник.
Каквото и да беше станало — каквото и да беше причинило експлозията на колата на Конър — нищо повече не можеха да направят в момента. И все пак, преди да влезе след Ник в гората, Сара хвърли последен поглед.
Какво се случи?
Как можеше да си обясни случилото се?
Пламъците, които двамата с Ник видяха, не бяха истински. Нямаше как да са истински.
Но не бяха и въображаеми. Защото и Конър явно ги беше видял. И не само ги видя, ами се и уплаши от тях, затова се опита да обърне колата преди да я погълне огънят.
Но успя само да я завърти и да я блъсне в каменния зид и…
И да загине в огъня, причинен от удара на колата.
Треперещата Сара се остави Ник да я влачи навътре в гората.
* * *
Слабото зарево, идващо някъде отляво, почти не смути съзнанието на Мич Гарви. Макар телом да управляваше пикапа си по пътя от поправителното заведение — път, който така подробно познаваше, че и със затворени очи можеше да го мине — духом си беше вече у дома, опънал се на дивана с бира в едната ръка и дистанционното на новия телевизор в другата.
Но когато заревото изведнъж избухна в кула от пламъци, Мич се стресна, моментално спря пикапа встрани от пътя, излезе и се помъчи да се ориентира къде точно се намира. Дали пък да не се направи, че не го е видял? В тая посока няма никакви къщи. Сигурно нищо сериозно не се е случило. Я да си се прибере у дома, където Анджи го чака с готовата вечеря и да се кротне пред телевизионния екран. Мисълта му обаче го напусна в същия миг, в който се появи. Не може човек да види пожар и току-така да си тръгне. Поне Мич не можеше. Откакто се помнеше, умираше за пожари. Единствена Анджи можеше да възбуди у него чувства, равносилни на гледката на горяща къща и на бучащите пламъци, поглъщащи вещи, които никога не си беше представял, че са изобщо запалими. Та и сега, при вида на пламъците, усети как вълнението го обзе.
Но къде гори, всъщност?
И какво гори?
Огледа се и забеляза наблизо километричен камък.