Ала може би най-чуден и невероятен беше фактът, че тя имаше свое собствено жилище. Таван колкото място на паркинг, два етажа над баба й, но със собствено стълбище и със собствена входна врата. Деветнайсетгодишна собственичка на стая в Москва се равняваше, Винъс, на деветнайсетгодишно момиче със своя яхта в Чикаго. Човек можеше да я види как се качва с мъж вечерно време; можеше да я види да излиза с мъж на сутринта. А, и друго. Няма да ми повярваш, но при тези обстоятелства не мога да го пропусна. Според едно от злословията преди всеки контакт тя се пазела от зачеване чрез някакви хасидически промивки. Тъй разбирала тя склонността на евреите да избиват християнски деца. През четирийсет и шеста в Русия естествено нямаше никакви контрацептиви, а и както потенциалните ми любовници не пропускаха да напомнят, наказанието за аборт (доста меко предвид настоятелствата) беше две години затвор.
Добре знаем какви са травмите от едно изнасилване за жертвата. Но, естествено, никой не го е грижа какви са травмите за насилника. Да речем, странният резонанс на посткоиталната тъга; няма друго животно, по-печално от него… Вече схващах и по-дългосрочните следствия. Те приемаха следната форма: вече не успявах да видя жените в тяхната цялост. Зоя бе благословена с изключителен сбор от физически дарове; аз според обичая си трябваше да ги раздробя: да постъпя с тях както Марвъл — със свенливата си господарка (нали помните, че дори и гърдите й ги описва една по една), да я транжирам върху мраморната плоча и на всяко парченце да бодна знаменце и цена. Така правех по принцип. Но, накратко: за разлика от „всички други“ Зоя си оставаше неделима. Това беше нейна основна черта. Всяко действие я въвличаше цялата. Когато вървеше, всичко по нея се люлееше. Когато се смееше, всичко се тресеше. Кихнеше ли — сякаш нищ не беше изключено да се случи. А когато говореше, спореше и възразяваше, тя опираше лакти на масата и седяща, въртеше снагата си в източен танц на пререканието. Неизбежно се питах какво ли друго прави така, с цяло тяло. С нея бяхме съседи и колеги в Техническия, в Института по системите, където тя учеше в еврейския поток. Аз бях на двайсет и пет, Зоя беше на деветнайсет, Лев, за Бога, още ходеше на училище.
Майка й, старата Естер най-редовно я пращаше да носи дребни лакомства на скрофульозния равин, който неспирно се молеше на смъртния си одър в мазето под апартамента ни. А едничкият начин да стигнеш дотам, бе да минеш през партера и да слезеш по витата стълба пред нашата кухня. Железните стъпала често биваха заледени и след няколко инцидента тя неохотно поддаде пред войнишката ми настойчивост да я водя дотам за ръка. Всъщност никак не стъпваше здраво и го знаеше; много по-късно Лев разбра, че й липсвали разни пространствени импулси, понеже като бебе не умеела да пълзи… На вратата към мазето винаги ми изпращаше благодарна усмивка, а пък аз все се чудех каква беше тази сила, дето ме спираше да я взема в прегръдките си или даже да срещна погледа й; ала силата се усещаше, при това доста твърдо. „Обади ми се, като решиш да се връщаш“ — казвах аз. Но тя никога не ме викаше. Като я гледах, понякога имах чувството, че се качва по стълбите на четири крака. Сетне, една вечер, чух гласа й, продран и отчаян, да ме вика по име. Излязох и поех изненадващо топлата й ръка.
— Божичко — казах най-горе. — Стори ми се, че аз ще се хлъзна.
Тя се усмихна стръвно и рече:
— Трябва да си планинска коза, за да се качиш тук.
Засмяхме се. С мен бе свършено.
Да, Винъс, в този миг безнадеждната ми възхита се превърна в скоротечна любов, а на мен ми се струваше чест. Имах всички трубадурски симптоми; не ядях и не спях, всеки втори дъх беше въздишка. Помниш ли стария Монтеки от „Ромео и Жулиета“: Далеч от светлината се промъква към къщи натежалият ми син. Такъв бях и аз, натежал, смайващо натежал. Тази тежест усещаш, когато си се борил цял час за живота си в анархично море, а пък после вълната те изхвърли на пясъка и усещаш мощно теглене откъм центъра на земята. Всяка сутрин се чудех как леглото ми ме удържа. Пишех стихове. Бродех нощем. Стоях в сенките срещу дома й в дъжд, в сугращица или (най-добре) в гръмотевична буря. Ако щорите бяха вдигнати, знаех, че ще дочакам да ги спусне.