— Имаше. — Изсумтя тихо и рече: — Възхваляване на Америка.
Знаех, че това е престъпление, при това с няколко подвида. Много новопристигнали фашисти се бяха провинили точно по тази линия — Възхваляване на американската демокрация, Възхваляване на американската техника или Унижаване на родината пред Америка. Или, алтернативно, Унижаване на родината пред Запада. Немалко от нас бяха видели нещо от Запада и дори разрушен, той ни действаше унизително… В Норлаг бяха заточени доста „американци“, та дори и един от Америка. Дошъл да участва в съветския експеримент и още в паспортното заявил на партиеца, че е напълно подготвен да приеме резкия спад в жизненото си равнище. Същия ден го осъдили на „четвъртинка“ — двайсет и пет години.
— А наистина ли си хвалил Америка?
— Не. Аз хвалех Америките. Чаках на опашка с Кити и разхвалвах Америките.
Тогава и двамата направихме нещо, каквото в скоро време не очаквахме да ни се случи: разсмяхме се, а дъхът ни се сви на облак и отлетя. На семеен жаргон „Двете Америки“ беше кодово име за Зоя. При това беше хубаво име, тъй като отразяваше походката й. Пространственото съотношение между двата континента, Винъс, е описано най-добре от емигранта Набоков — акробати върху трапец, покачени един върху друг и току-що залюлени назад. Но походката на Зоя също добре препредаваше, не, въплъщаваше шеметното разкачване между юга и севера, а пък кръстът й беше тънък като Панама. Кити бе от семейството, пълноправна сестричка на Лев, също както Вадим му бе истински брат.
— Да не би Кити да е критикувала Америките?
— Мъничко. Нали знаеш. Общо взето, Зоя кара Кити да се чувства тънка като молив. Не. Като Чили. Това й казах аз: „Ти завиждаш на Америките, защото те карат да се чувстваш като Чили“.
— Мислех, че Кити харесва Зоя.
— Кити е запленена от Зоя. Ала казва, че ще ме съсипе. Не нарочно, но така щяло да се получи.
Нямаше да забравя това. От самото начало бях определил Зоя като бич за поетите, а на този етап Лев мечтаеше да бъде поет (акмеист като Манделщам)… През стената се чуха гласове и дрънчене. Лайноядите погледнаха нагоре със стиснати устни и засмени очи.
— Чили — рече изведнъж Лев. — Само остров би бил по-независим от сушата.
Той се усмихна, обърса носа си и изправи рамене. Горната му устна за миг се изви като човка, погледът стана предпазлив. Изглеждаше какъвто си беше — пубертет, който се страхуваше да не му се смеят за глупава забележка… Лев открай време беше зубрачески склонен да се пали по географията. Спомням си как веднъж беше казал: „Пасификът е принцът на океаните. Атлантикът пред него е пролив.“ Бе развил цяла теза как географията на Русия е влияела на историята и съдбата й. Ако знаеше, Винъс, какви свестни момчета бяхме ние навремето. Мисля, че съм ти казвал — майка ни беше учителка. Всъщност беше напълно различна разновидност на човешкия род: бе директорка на училище. Амбициозна като харпия. „Вие сте интелигенти! — крещеше ни тя, често като гръм от ясно небе. — Служите на народа, не на държавата!“ И къде сме сега аз и Лев с книгите и дебелите си списания, знанията по немски, английски и френски, с тежките си шахматни фигури, с графиките и картите? Казах, както планирах:
— Ти си в ада. Няма нужда да ти обяснявам. Тук човек за човека е вълк. Смешното е, че фактически не е много по-различно от другаде.
— Не, напротив. Не прилича на никъде другаде.
— Глупости. С Вад успя да се справиш, нали?
Вад, Вадим, беше неговият близнак (разнояйчен и дълбоко различен): злобно, извратливо и подло дете, при това „социалист от класа“, както казваше майка ми, докато си вееше с ветрилото и издухваше бретона от челото си. Тормозът над Лев беше хоби и страст на Вадим в продължение на петнайсет години. Все повтарях на Лев: „Удари го и ти, удари го и ти“. И той удряше. Ала всеки път едно слабо юмруче, след което се свиваше да получи наказанието си. През четирийсет и осма Вад беше политкомисар, младши, но пък свръхактивен, базиран в Източна Германия. По случайност приличаше на мен повече, отколкото на близнака си. Според мълчаливото мнение на семейството Вадим (непреклонен дори и в утробата) бе избутал встрани брат си Лев, след което бе пресушил всички ресурси.
— И все пак един ден го удари и не спря да го удряш. Какво стана?
По един и по двама лайноядите заотстъпваха обратно към зоната. Някои от останалите като че ли посърнаха от това отстъпление и всеобщото обезсърчаване; други трепнаха обнадеждено, размечтани за лъвския пай с лакоми като на ирландец очи…
— Нещо в мен се обърна — рече Лев.
— Мамка му — казах аз. — Току-що забелязах. Ти защо не заекваш? Какво стана с дефекта ти?