Сбогуваме се и оставам сам на кея. Искам да стигна до полярния град както някога, тъй че съм с влака. След десет-петнайсет минути с немалко ругатни (ала без пазарлъци) убеждавам един трезвен докер да ме метне с камиона до гарата. Какво ми става, защо са ми тези псувни и бакшиши? Може би искам да дам някому пример. Вярно, често греша, но поне си заплащам греховете навреме, като давам извинения в брой.
Усещам, че несигурната полярна светлина кара физиологичния ми часовник да избързва и да изостава; всеки ден имам чувството, че съм станал в малките часове на деня или съм се успал най-позорно. Цветовете на колите също ми се струват особени, както изглеждат всички коли на зазоряване под уличните лампи. Махмурлукът ми не е минал. Всички сгради — невисоките блокове — сякаш са се качили на кокили; на пилоните, вбити през топящите се ледове чак в скалата отдолу. Свят на четири крака.
Теорията на Лев за географското предопределение на Русия не е само негова; вече я проповядват сериозни историци. Северноевразийското плато със своите екстремни температури, постни почви и отдалеченост от южните търговски пътища, липсата на друг океан освен Северния ледовит, с принудителната си, самозащитна експанзия, със сухопътната си империя от двайсет нации, граници от порядъка на континенти: всичко това изисква тежък авторитарен център и огромна, бдителна бюрокрация — иначе Русия ще се разлети на парчета.
Нашата галактика също щеше да се разлети, да не бяха черните дупки в центъра й (всяка с размерите на Слънчевата система) и вездесъщото присъствие на тъмна материя и тъмна енергия, които следят за притеглянето към центъра.
Това обяснение допадаше на брат ми, тъй като — както казваше той — беше „точно по мярка“, от мащаба на земната маса. Сега можем да поклатим глави и да кажем, че виновна е физиката. Виновна е географията.
С бледосинята си мазилка и кремавия кант гарата ми напомня летен павилион, ала барчето към чакалнята е ужасно претъпкано (с местни хора, не с пътници) и това ме успокоява. Досега безлюдната Дудинка ми внушаваше чувството, че пропадам или всеки момент ще започна да левитирам. А спомените от първото ми пътуване тук през 1946 година са кошмар от човешка гмеж, невъзможна навалица, блъсканица и суетня.
Забелязвам, че литър стоградусова севернокорейска водка струва по-малко от литър водниста руска бира. Виждам още, че много от клиентите показват завидна пристрастност към „Олоросото“, вид подсилено вино („медовина“). Олоросото е за пияници и не идва от Херес. Такова разграничение прави и Достоевски, когато добавя към една и бездруго отрупана с пиене маса „бутилка с най-силното шери от руската изба“.
Махмурлукът ми все така се влошава. Или може би трябва да кажа „все така процъфтява“? Той наистина се развива прекрасно. Искам много от него, имам нужда от него, но не съм бил пиян от петнайсет години. Помниш ли? Бях в леглото, в неделя следобед, и тихичко си умирах. От време на време прошепвах на руски „вода“. Знак за истински животинска потребност. Ти влезе с вдървени нозе, свела глава и напрегнато концентрирана: нямаше намерение да разливаш прозрачната течност в халбата, която държеше в две ръце. „Ето — рече ти и протегна слабата си ръчица. — Водка.“ Смилах злостната интелигентност в очите ти. По това време бях женен за майка ти. Ти бе деветгодишна.
Върху кацналия нависоко екран изплува познатата и ужасяваща гледка на Е-образната червена тухлена сграда. Приближавам се тъкмо навреме, за да чуя една нова неистина: „не се планира“ да се щурмува училището. После, внезапно и без обяснение, екранът зажужава и Беслан бива сменен от латиноамерикански сериал по средата на сцената — както винаги, застаряваща чародейка рони сълзи и се кара на някакъв надут жиголо; всеки от тях е покрит с поне два пръста грим. Смяната не се забелязва или поне не се коментира. Инстинктивно бих вдигнал поредния скъпоструващ скандал — само че на кого и с каква цел по-точно? Във всеки случай не мога да го понеса, тъй че плащам, оставям бакшиш, извеждам яда си навън на перона и се втренчвам в релсите на теснолинейката, които водят към полярния град.
Не, млада госпожице. Не съм си изключил телефона. Току-що приключих дълъг разговор с Първо основно училище в Северна Осетия. Както знаеш, преди да замина, бях поносимо важна клечка и имах връзки с военните. Вероятно си спомняш и леките неприятности, които ми донесе това чак до деветдесет и първа, когато освидетелстваха смъртта на съветския експеримент. На този конкретен експеримент. Разбира се, моите връстници отдавна ги няма; често си имам работа със синовете на хората, които познавах. Чувам разни невъобразими неща.