Прости ми. Пък и не се отнася само до младите. Има едно западно явление, известно като мъжката криза на средната възраст. Много често е белязано от развод. Каквото историята би могла да ти причини, сам си го причиняваш: разделяш се с жена си и детето си. Не ми казвай, че такива мъже не опитват от древния вкус на смъртта и провала.
Веднъж постигнал развода си, застаряващият американец може да стане по-изнежен и по-придирчив. Един вид да планира бъдещата си криза. Да изтрие ненужното: мощен мотоциклет и невръстна любовница, джогинг, вегетарианство, кокаин, стар любовник, свръхсурова диета, моторница, ново бебе, религия, трансплантация на коса.
Тук не се шикалкави с кризата на живота. Тя се спуска отгоре и е винаги същата. Задължително смърт.
Влакът тръска и блъска по опростения релеф на тундрата: белият лист на Русия, който чака да бъде изписан от героите и сентенциите на историята. Няма хълмове и долини, само буци и хлътнатини. Топографските вариации тук са продукт на човешката дейност: колосални кариери и изкопи, пирамиди от шлака. Видиш ли планина, плато или скала, струва ти се планета. В Предпосилов наричат планина един изкормен хълм, връх Швайнстейгер, кръстен на геолога (руски немец, ако не греша, от поречието на Волга), който открил там никел в края на деветнайсети век. Сред поля от дървета без клони стърчат стълбове, неопасани с кабел.
Влакчето ни е местен и прилежен разносвач на души; взема ги от градчета с функцията на спални и ги носи към комбината. Някои от лицата са съвсем похабени, други са още нови (бръснати като глави на карфици над анцузите), но всички носят маските на спокойните общежития, все едно не усещат нищо необичайно, никакви незабравими кошмари.
Тръгнал съм, както казват, да се връщам назад по следите си — в опит да си припомня ли? За целта би трябвало да сляза под ватерлинията на „Георгий Жуков“ и да накарам пътниците и екипажа да се наплескат с лайна и повръщано и да полежат върху мен един месец. А пък влакът с решетки на прозорците и вагони, разделени на телени клетки и претъпкани с живи и мъртви правостоящи, трябва да се отбие към страничния коловоз и да бъде зарязан там до средата на ноември. Пък и няма достатъчно хора — просто няма достатъчно хора.
Близо час преди крайната спирка влакът спира до един скромен градец на име Принуда. На перона си пише: „Принуда“. Как да си обясним този пристъп на откровеност? И къде са градовете-побратими Клевета и Амнезия? На потегляне от Принуда вагонът ни внезапно е посетен от облак комари и в негласно единство — без думи, усмивки или погледи, без съзнание за обща цел — пътниците се заемат да ги избият до крак.
И когато са мъртви (смачкани между дланите и размазани по стъклата), на плиткия хоризонт вече се вижда тежката мараня: като руно, пожълтяло по края, за да стопли невъзможния град.
2
„Мога да го понеса“
Неведнъж бях повтарял на Лев, че шансовете му да оцелее бяха доста добри. Това беше догадка. Сега можехме да ги сметнем.
В Гулаг хората всъщност не измираха като мухи. Можеше да се каже, че мухите измираха като хора. Или поне така се говореше преди войната, когато смъртта в лагер бе част от Терора. Цифрите варираха, но смъртността като цяло се определяше от наличието на храна. За наш срам лагерната система посевместно бе зависима от храната.
През гладната трийсет и трета един от седмина умираше; през четирийсет и трета бе един от петима, през четирийсет и втора — един от четирима. До четирийсет и осма цифрата беше спаднала в цялата система и шансовете за оцеляване не бяха по-лоши от тези в грубо скования Съветски съюз, или „голямата зона“, както го наричахме в лагера: зона дванайсета степен. Към четирийсет и осма мухите бяха спрели да мрат като хора, а хората пак си измираха като мухи.
И все пак тук беше Полярният кръг. А телесната маса също беше проблем. В лагера тялото започва да се самоизяжда; брат ми беше заякнал в раменете и торса, но все пак на метър и шейсет си оставаше доста постна трапеза. Да го кажем така: ако в Норлаг през четирийсет и осма имаше десет Левовци, един от тях щеше да умре. Това още не значеше, че той имаше добри шансове да издържи десетгодишната си присъда. Значеше само, че има шанс да издържи четирийсет и осма. Почнеш ли да изчисляваш, шансовете му бяха нулеви. Не, по-малки от нулеви бяха. До края на първата седмица стана ясно, че брат ми не е просто фашист. Беше и пацифист.
Не мога да изредя пълния инвентар на бедите, които се струпаха на Лев през първите му дни в лагера; ако изобщо го правя, то е защото всичките му неволи в Норлаг се събраха и съсредоточиха в нощта на 31 юли петдесет и шеста година, в Дома за свиждане. Това беше неговият руски кръст. Моят също.