— Лев, говориш със загадки. Не разбираш ли, че какво правиш тук, няма капка значение?
— Тъй ли? Няма ли? Не разбираш, нали? Всичко има значение.
За капак един едър скот, Абарчук, беше почнал да си пада по него по най-лошия начин. Всяка вечер го търсеше. И защо? Да го роши и дразни, гъделичка и мляска. По това време беше модно скотовете да вземат за домашни любимци фашисти, нищо че според Лев всъщност било обратното. „Изведнъж се оказвам пръв приятел с маймуна-мандрил“ — каза той; твърде дръзко, като имаш предвид колко силно бе стреснат (и с право). Докато Абарчук си проправяше път през бараката с татуираната си кожа и влажната си, златозъба усмивка, Лев притваряше за секунда очи и лицето му притъмняваше. По въпроса за Абарчук нищо друго не можех да сторя, освен да показвам с поглед и движение на раменете, че рече ли да стигне прекалено далеч, трябва да се пребори и с мен. Лев ми каза, че в мое отсъствие било още по-лошо. Тъй че гледах винаги да съм там. Във всички останали случаи разчитахме на Семьон или Джонрийд, двама от ветераните с най-висок чин (капитан и полковник), и двамата герои на Съветския съюз — звание, което при ареста естествено им бе отнето… Вероятно се чудиш що за име е Джонрийд. Доста хора на същата възраст го носеха — бяха кръстени на Джон Рийд, автора на „Десет дни, които разтърсиха света“. В лагера бяха тъй многобройни, че си бяха спечелили статут на специална прослойка от „джонрийдовци“ като тази на „американците“ или „докторите“, лекарите-евреи. В развълнувания си разказ за Октомврийската революция книгата на Джон Рийд почти не споменаваше Сталин, който я забрани и така — образно казано — издърпа килимчето изпод краката на всички Джонрийдовци.
Абарчук носеше разни дреболии за Лев, който никога не ги вземаше. И не само залци хляб, да речеш, а месо — разните му кайми и салами — и веднъж цяла ябълка. „Не съм гладен“ — повтаряше Лев. Не можех да повярвам: езикът на Абарчук бе заврян из ухото му, под носа му се вееше половинка пържола, а той казваше „не съм гладен“.
— Зяпай! — викаше Абарчук, стиснал пантите на челюстта му.
— Не съм гладен. Я, какво ви е татуирано тук, гражданино? Виждам само последната дума. Какво пише?
Бавно и мрачно Абарчук нави ръкава си. А ожулените букви гласяха: Можешь житъ, но не можешъ любить.
— Една хапчица. Зяпай.
— Ям си пълната дажба. Не съм гладен, другарю. Аз съм в ударната бригада.
Като мъж, който не може да прости и забрави миналото на жена и я кара през вечер да сяда до него и да скача през всички обръчи от въпроси („Къде значи те пипна? Ти къде го целуна?“), аз отивах при Лев, за да търся най-болезнените истории. Знам го този вид мъж, нали сам съм такъв — аз съм той, той е аз. През последните години само така можех да съм сигурен в интереса си към жената. Исках тя да признава, да доносничи, да се отрича. Отначало на жените това им допадаше, защото приличаше на внимание. Не след дълго обаче го намразваха. Схващаха за какво иде реч… Тази моя черта всъщност нямаше време и възможност да се развие в промеждутъка между войната и лагера. Почти всичките бивши мъже на почти всичките ми любовници бяха мъртви. А пък мъртвите не ме дразнеха. Доста странен руснак би бил този, който не прощава на мъртвите. Мъртвите не ми пречеха. Дразнеха ме единствено живите.
Малко преди да ме арестуват, Лев поиска от мен разрешение да си пробва късмета със Зоя, а аз даже не си дадох труда да му се изсмея в лицето. Само провлачих „Тии лии“ до почти четири срички. Честно казано, аз не се и замислих. Ала Лев беше умен като повечето малки братя. Гледаше какво правя и опитваше точно обратното. Той подходи към Зоя без настойчивост.
— Поздравления — бях казал аз; бе един от последните ни разговори на свобода. — Ти си нейното момче за поръчки. Или нейният талисман.
— Именно — запелтечи той в отговор. Непрестанно пелтечеше. — Хайде де, ами ти колко близо си стигал до нея? Аз съм в нейната стая. Постоянно съм там. Там съм даже като се облича.
— Моля?
— Зад завесата, де.
— Колко дълга е тази завеса? Плътна ли е, каква е?
— Доста плътна. Долу стига до пода, горе ето дотук. Мята си дрехите върху нея.
— Какви дрехи?
— Разни фусти, такива неща.
— Боже мили… а сега тя спи с онзи лингвист. Не те знам как понасяш това.
— О, понасям го.
И така цяла година — през това време Зоя завъртя още трима любовника. „По един на семестър“ — обясни междувременно брат ми. И докато седеше в островърхото й таванче и я караше да разказва за последната несполука, Лев направи следващия си ход.