Георгий Жуков, генерал Жуков, маршал Жуков. Служих в една от неговите армии (той командваше цял фронт) през четирийсет и четвърта, четирийсет и пета. Освен това той спомогна за спасяването на живота ми — осем години по-късно, през лятото на петдесет и трета. Георгий Жуков беше човекът, който спечели Втората световна война.
Корабът ни простенва, сякаш се е нагърбил с още повече товар и грижи. Този звук ми харесва. Но когато се блъсват вратите към трапезарията, чувам музика от тонколоните (някакъв пубертет вие в четири четвърти как не можел да се намери); а ушите ми осезават това като болка. Но естествено, с едно трепване на клепача ми сервитьорите щурмуват кухнята. Когато си стар, преживяваш шума като болка. Осезаваш и студа като болка. Когато изляза тази вечер на палубата, както смятам да сторя, вероятно и мокрият сняг ще ми се стори болезнен. Като бях млад, не беше така. Само пробудата — само от нея ме болеше, и то всеки път все по-силно. Но от студа не. Впрочем пробвай да ревеш и да псуваш над Полярния кръг, ама зиме. Всичките ти сълзи ще замръзнат на място, даже мръсните думи се превръщат в кристалчета лед и звънкат край нозете ти. Да, това ни изпиваше силите, абсолютно ни сриваше, но не го осезавахме като болка. Беше някакъв отговор. Беше като прожектор, засновал по вселената на нашата омраза.
Сега касетофонът е сменен с радио. Вдигам длан. Това е разрешено. Днес започна обсадата на Първо основно училище в Северна Осетия. Някои от децата гледали как терористите и терористките преминали железопътната линия с черни качулки на главите — смеели се и ги сочели, мислели, че е я игра, я учение. После микробусът спрял и от него излязъл главорезът с огромната рижа брада: „Ей, русначета, не се бойте. Я елате… елате…“ Взели към хиляда заложници — деца, родители, учители. Защо винаги се подготвяме за едва ли не най-страшния изход? Защо винаги се подготвяме за явлението, познато по целия свят като „тежката руска десница“? И защо са ни толкова тежки ръцете? Какво ги дърпа надолу?
Още чаша кафе и цигара, и се качвам на палубата. Сибирската степ — зеленикава безпределност — теб сигурно би те стреснала, но тя кара руснаците да се чувстват значими. Да, мащабите на земята, на страната ни, нейният крупен дял от площта на планетата: ей това ни терзае и разклаща разума на държавата… Пътуваме нагоре на север, но надолу по реката. Това също е вид аномалия. Откъм палубата изглежда, че корабът не помръдва, само бреговете се движат. Ние сме неподвижни, а брегът се люшка и вие. Тласкани сме напред от сила, устремена в противоположна посока. Към това се прибавя и чувството, че се носим към ръба на света, към безкрайно пропадане. Тук ни чакат чудовища.
А очите ми, както казваше Конрад, почват вече да стават вместо западни — източни. Върнал съм се в лоното на голямото бедно семейство. И сега то ще трябва да се справя само. Държавата и мошениците са си поделили парите.
Интересно. Да натракаш Канзас все още звучи успокояващо банално. Да натракаш Красноярск все още звучи чудновато. Аз, разбира се, бих могъл да напиша К… като писател от друга епоха. Той пътува до М…, столицата на Р… Но ти вече си голямо момиче. Москва и Русия, нищо, което да не си виждала досега. Майчиният ми език: откривам, че искам да го използвам колкото се може по-малко. Ако Русия загива, руският вече е мъртъв.
Доста късно развихме езика на чувствата, а процесът прекъсна след по-малко от век и сега всички скрити асоциации и отзвуци са изгубени. Трябва да призная, че за мен продължава да бъде твърде евфемистично да разказвам историята си на английски, при това старомоден. На руски би прозвучала дори още по-лошо. Защото това е история от гърлени звуци, от носови и шипящи съгласни.