Плътското милосърдие (доколкото ме спохождаше) и моята, общо взето, вяла реакция към него имаше любопитния ефект да ме зареди с материална амбиция. Обликът на славянството — бледната форма, украсена с мармалад, състрадателното или благосклонно ръмжене, дрезгавият шепот: това вече не стигаше. Теглеше ме към центъра, към жените му и към парите. И през късното лято на петдесет и осма се понесох в орбита край Москва.
Като стигнал Казан, Лев открил, че жена му и майка й вече били излезли отвъд пределите на града. Чакали го. Разбрах от сестра си, че тримата живеели в „половин бордей“ в покрайнините на друго градче (по-малко и по-забутано — откровено окаяно), където Зоя си била намерила работа в счетоводния отдел на склад за зърно. Старата Естер правела и продавала пачуърк и макар да била на легло, продължавала да преподава иврит (незаконен от осемнайсета година) на един дързък ентусиаст и тримата му невръстни синове, които идвали два пъти седмично. Лев бездействал. Прекарвал по-голямата част от деня (така пишеше Зоя на Кити) проснат възнак, което според нея било разбираемо и полезно; мъчел се „да събере сили“. Замълчах. През последните месеци в лагера Лев отново бе ударник. Глух с едното ухо, стиснал даже насън с вроговената си десница въображаема кирка или лопата — но физически силен. Той твърдял, че не иска да работи за държавата, а на този етап тя и без това не го искаше. А освен нея друго нямаше. Оплаквал се от главобол и кошмари. Така почна дългото му пропадане.
Аз се справях по-добре. Отначало живеех тук-там, установих се в северния край на столицата и отивах там всяка сутрин с влака в седем часа. Много скоро разполагах с пари… През четирийсета година телевизорите в Съюза бяха четиристотин. През петдесет и осма бяха два и половина милиона. До един бяха собственост на партийни членове. Ден и нощ се разправях с телевизорите на номенклатурата — инсталирах, поправях или просто разчиствах след тях, тъй като те нерядко избухваха (дори и изключени и с издърпани щепсели). Скоро можах да си позволя малка екстравагантност: купих си уверение за реабилитация. Доста скъпо за онези години, тъй като Русия не се беше превърнала в (или върнала към) обществото на подкупа. Ала аз се поглезих.
При постъпването си в лагера бях на двайсет и седем. На излизане бях почти на четирийсет. Мързелът и лакомията като светски приоритети бяха тихомълком изместени от алчността и похотта, които заедно с поезията (да, поезия) запълваха цялото ми време. Движех се между черноборсаджии, а всичките ми приятелки бяха все един и същ типаж. Вероятно най-точно би било да кажа, че те бяха тип „крупие“. Все изпечени курви и фльорци с тънък усет за бизнес. В отношенията си с тези жени срещнах следния все по-тревожен логистичен проблем. Е, да вземем една напосоки. Инвентарът на нейното тяло и умения бе, разбира се, в съответствие с инвентара на миналото й. Той, от своя страна, беше дълъг и изтощително пренаселен. А и тези мъже още дишаха: видиш ли, по това време почти никой не беше убиван. И аз трябваше да узная за тях. Да узная за всички. Ето защо често удължавах почти двойно някоя безнадеждно залиняла връзка просто за да се уверя, че съм измъкнал наяве дрипав контрабандист от Владивосток или мазно бижутерче от Минск.
Между четирийсет и шеста и петдесет и седма бях изял две ябълки, една през четирийсет и девета и една през петдесет и пета. Сега полагах всички усилия да изяждам по една ябълка на ден. Човекът, който ми ги продаваше обичайно, знаеше, че в Съюза пресните плодове бяха едва ли не деликатес. Ала имахме абсолютно различни представи за това какво представлява една ябълка. По опашката течаха процеси на познанство и недоверие. Ако беше петдесет души дълга, седем-осем от тях бяха бивши затворници, други седем им бяха помогнали да получат присъдата. Срещах погледите на тези, които гледаха на ябълката като мен. Ядях всичко — огризката, семчиците и дръжката.