Все пак всичко останало в мен става източно — порусначва се наново. Затова оттук нататък си отваряй очите за други национални черти: свободата от всякаква отговорност и скрупули, страстното проповядване на не просто непримирими, а направо взаимно изключващи се идеи и възгледи; слабостта към циничния и гнусен хумор, склонността да говориш най-страстно тогава, когато си най-неискрен, любовта към абстрактния (до превзетост) спор в най-неподходящото време — да речем, посред бунт на затворници, епидемия на холера или най-зловещата фаза на принудителен глад.
А, и нещо трябва да уточним. Аз не съм против СССР. Всъщност аз съм против Северноевразийското плато. Не харесвам „дирижираната демокрация“, не харесвам съветската власт, не харесвам царете, не харесвам азиатските вождове, не харесвам и теократическите династи на стара Москва и на древния Киев. Не харесвам Северноевразийското плато.
Моля те, позволи ми тази лека ексцентрика в диалога. Не, не е нещо руско. Само нещо „английско“. Струва ми се лош стил да цитирам сам себе си. Приеми го така.
Да, Винъс, що се отнася до отделния индивид, можем смело да кажем, че характерът е съдба. И обратно. Ала в по-широк план характерът не означава нищо. В по-широк план съдбата е демография, а демографията е чудовище. Щом се вгледаш, щом разгледаш отблизо случая на Русия, чувстваш как се раздвижва всепомитаща сила, сила не само сляпа, а напълно безчувствена, като земетресение или мощна вълна. Нищо такова не се е случвало досега.
Ето я на екрана пред мен графиката с двете пресичащи се, начупени линии — едната розова, другата синя. Раждаемост, смъртност. Наричат я „руският кръст“.
Аз присъствах, когато страната ми започна да умира през нощта на 31-ви юли, 1956 година, в Дома за свиждане, малко над шейсет и деветия паралел.
2
Дом за свиждане
Спомням си, че с известна тържественост показах на брат си къде щеше да покани невястата си. „Невяста“ ли казах? Всъщност осем години, откак бяха женени. Но за първи път щяха да спят заедно като мъж и жена… Тръгваш на север от зоната, завиваш наляво след петстотин метра, изкатерваш отвесната пътечка и неправдоподобните стари каменни стъпала и го виждаш: ей там, върху склона на връх Швейнстайгер — двуетажната хижа, наречена „Дом за свиждане“, а отделно встрани, предизвикваща немалко завист, дървената пристройка като аванпост на абсолютната свобода.
Една стая, разбира се: тесен креват с мъхнатия чаршаф и тежко като труп сиво одеяло, варел за вода с приковано на верига ламаринено канче и безупречно чисто нощно гърне с тактично похлупен дървен капак. После столче (без облегалки за гърба и ръцете) и чакащ поднос с вечерята — два комата с размерите на юмрук, цяла херинга (зеленееща леко по края) и голяма кана студен бульон с лъснали върху него поне четири-пет бисера мазнина. Доста часове бяха отишли за това, доста ръце се бяха потрудили.
Лев подсвирна.
— Какво, малкият — казах аз, — позамогнах се. Гледай.
— Боже Господи — рече той.
Аз извадих от джоба си манерката с водка, шестте цигари, (свити от националния вестник) и двете свещи.
Може би още не се бе съвзел от струята на маркуча и от бръснача — по горната му устна имаше капчици пот. Ала той ме изгледа с тъй познатия израз: на устата — невесел хилеж, а в средата на веждите — две обърнати нашивки. Можех смело да кажа, че е страх от провал. От провал в леглото — този бич за мъжете. Кажи, мила: защо ни е даден страхът? Утилитаристите сигурно ще рекат, че страхът ни предпазва от възпроизводство, ако сме твърде слаби, болнави или просто възрастни. Или може би (още на етап планиране на идеята за мъжественост) са почувствали, че някое и друго реално или надвиснало като заплаха фиаско ще направи мъжете по-честни. Това сигурно се е случило на етап планиране.
— Лев, момчето ми? — казах аз. — Ти си в рая бе, мамка му. — След това му подшушнах, с нужната деликатност, да не чака Бог знае какво. — Тя не би го очаквала. И ти също недей.
— Не очаквам особено много — рече той.
Прегърнахме се. Като се измъкнах от бараката и се пооправих, зърнах на перваза нещо, което дотогава не бях забелязвал; доста уголемено в момента от една издатинка в стъклото. Епруветка със заоблено дъно върху ръчно издялана дървена стойка. Едно диво цветче без стъбло плуваше в нея, преливаше — в аморьозно бургундско. Помня как си помислих, че прилича на експеримент с представата за мъжественост. Поетичен експеримент може би, но все пак експеримент.
Надзирателят пристъпи напред и ми посочи с пушката да тръгна по пътеката пред него. От другата страна, също тъй охранявана, се задаваше снаха ми. Тази нейна походка, прословутото й наперено полюляване — то въртеше света.